Дървото на живота

рият римски път. През него от край време нашенци вървели с натоварени мулета за града. Пътници, овчари и козари, щом минели покрай дървото, сваляли шапки, правели поклон и смирено се кръстели. После дълго гледали в дъба и небето над него, където орелът и орлицата волно махали с криле и описвали невидими кръгове.

По онова време на село живеел козар на име Кара Стоян – млад и буен човек. Пасял селските кози. Все щуротии се въртели в главата му, защото не бил с всичкия си.

Била ранна пролет.Забълбукали изворите, закукала кукувицата, вейнал развигорът – зелнали се лъки и хълмове. Гората оживяла от птичи песни.

 

 

 

 

 

 

Един ден козарят подкарал козите на паша в близост до вековния дъб. Дявол някакъв влязъл в главата му, та замислил каква беля да направи на орлите.

Скрил се Кара Стоян в близките до дъба храсти и зачакал. След малко орелът литнал във висините и превалил билото на планината храна да търси. Издебнал и орлицата да напусне гнездото и се заизкачвал клон по клон на върха на дъба. Щом стигнал до гнездото, посегнал, взел в ръка двете замътени орлови яйца и ги пъхнал в пазвата. Слязъл на земята. Събрал сухи клони,наклал огън и опекъл в жаравата му яйцата. После плахо заоглеждал небето във всички посоки. Видял, че орлите никакви ги няма. Качил се на дървото и оставил яйцата в гнездото.

Върнала се по едно време орлицата. Покрила с тялото си яйцата и започнала да мъти. Лежала дълго над тях. Минали месец, два, три... Обръщала с ноктите на краката си яйцата и пак лягала върху тях да ги топли, но орлета не се излюпвали. От грижи по яйцата и мъка за рожба тя изтощяла и един ден умряла в гнездото.

Орелът записукал жално, сякаш плачел за любимата си. Изместил мъртвата орлица от гнездото и легнал да мъти яйцата той. Така дочакал да дойде зима и една сутрин, когато гората осъмнала побеляла от сняг, орелът от изтощение умрял.

Минали, не минали месец-два и Кара Стоян залинял. Легнал болен от неизвестна болест и занемял. Прокълнат от орлите, скоро след това си отишъл от този свят.

Минала зимата и в планината дошла нова пролет. Така и не се раззеленил големият дъб над Равния камък. Започнали да съхнат напъпилите клони на дървото. Най-напред изсъхнали тези около гнездото, а после един по един и всички останали. До есента целият дъб изсъхнал...”

- Тежко е орловото проклятие! – рече бай Калин, поизкашля се и подкара стадото на водопой.