Манол Макрелата

- Знаеш ли чий син си, Маноле? – запита го агата.

- Знам – отговори отсечено Манол.

- Баща ти е човек от оджак с ихтибар... Знае ли какво си направил?

- Той ще се научи – прекъсна го Манол.

Салих ага отметна глава назад и отново се обърна към Макрелата.

- Защо отвлече Рада?

Манол Макрелата пое дъх и каза със спокоен глас:

- Аз не съм я отвлякъл, тя сама тръгна с мен.

- И лъжеш! – кресна агата. – Мома сама следи ли? Да не мислиш, че щом баща ти ми е дост, та ще те оставя да ми резилиш войводството. За такива калпазанлъци хвърлям в урвата.

Салих ага даде знак с ръка. Сеймените подбраха Манол и се запътиха навън.

- Чакайте - викна след тях Салих ага. – Имаш ли да кажеш още нещо? – обърна се той към Манол.

Настъпи мълчание. Манол сякаш премисляше нещо.

- Няма да казвам нищо... Само те моля, Салих ага, да ми донесат кавала. Да изляза с него на ливадката... Пък след това и сам ще скоча в урвата.

Агата ценеше храбростта. Той нареди да му донесат кавала, да развържат ръцете му и го заведат на ливадата пред урвата. Нека попее и посвири. Салих ага може да почака малко. След това сам ще излезе да види как ще полети Маноловото тяло и ще се разбие в назъбените скали.

Салих ага влезе в конака и закрачи мрачен из стаята. Къде беше се дянала аговицата и хубавата Гюлся? Свъсил вежди, той пушеше непрекъснато и бършеше запотения си врат. Червендалестото му лице беше помрачено и една отвесна бръчка между напрегнатите му вежди издаваше душевното му неспокойствие. Заслуша се. Макрелата пееше. Песента долиташе ясно до слуха на агата, наситена с някаква дива и приятна мелодия:

“Момиче, бяло черноочко,

син си ми пламен наклало

на мойно бяло сърчице,

ами кой ще го угаси

га си момиче главено...”

Салих ага се показа на прозореца и загледа с наслаждение застаналия пред страшно зейналата урва Манол. Той отместваше от време на време медения си кавал и пееше. Пролетният вятър ровеше косите му, люлееше сянката му и разнасяше песента.

Вратата леко се отвори. На прага боязливо застана аговицата, забулена с фереджето си. Салих ага не я забеляза. Тя се приближи до него и го побутна по рамото.

- Салих, чуваш ли, Салих?

- Какво има? – попита той, унесен в песента.

- Цял живот съм те слушала – продължи аговицата, - послушай ме веднъж и ти. Обещай, че ще ме послушаш.

- Как да ти обещая, като не знам за какво е – отвърна агата.

- За хубаво е, Салих, много е за хубаво – тихо го молеше тя, застанала зад него. – Дай дума!

- Давам ти дума. Казвай сега! – нетърпели