Романтичният залив на Костадин Костадинов

Втората белетристична книга на Костадин Костадинов /1960/ Заливът на Ифигения премества границите на Резерват за розови пеликани /1991/ не само във времето – 25 години по-късно, но и в пространството.

Географията на новите истории на К. Костадинов свързва континенти и морета, езера и реки, за да ни покаже, че човекът е земноводно: влечуго и птица, хищник и жертва, разрушител и творец, с две думи: звяр и природа.

Не помня от колко години точно /при всички случаи над десетилетие/ не съм писал отзив за книга, а сигурно от двайсетилетие – веднага след като съм я прочел. Банално е да кажа, че разказаните истории хващат. Много истории хващат, но само докато ги четеш.

Заливът на Ифигения е завършен свят, а това е всичко, към което се стреми изкуството на разказа. Преди много години бях писал, че краткият разказ може да побере и най-дългия живот.

Историите на Костадин Костадинов не са от най-кратките, но със сигурност заключват живота на героите, обемат го в неговата цялост и завършеност: разказите свършват там, откъдето продължението само би дразнело.

Това е майсторството на зрелия разказвач: да знае къде да сложи точката. Другото Костадин Костадинов го има много отдавна – от три десетилетия, но скромно не го демонстрира. 2 книги за 25 години. Подобна пауза може да се обяснява с много неща, но в случая тя е работеща – не за автора, а за литературната история на българския разказ. Но ще оставя тази вратичка открехната за бъдещи изследователи на този жанр.

Тръгвам от заглавието.

Чух няколко признати съвременни прозаици да споделят, че Заливът на Ифигения не е точното заглавие. Тезата, с две думи, се базира на усещането им, че най-силен в сборника от 5 прозаични парчета е повестта Последният войнишки император.

След като прочетох книгата /може да е излишно, но ще го натъртя – на един дъх и с много носталгия/, съвсем не съм съгласен. Повестта е, разбира се, най-обемният и вероятно най-претенциозен текст в сборника, но не е структуроформираща нито в книгата, нито в плана на двете досегашни книги на Костадин Костадинов.

Откриващата история - Заливът на Ифигения, носталгичното завръщане в лоното на мъртвата любов, е истинският вход към този сборник, който чрез историите на героите си непрекъснато смесва минало с настояще, настояще – с още по-давно минало, случило се - с въобразено, световете на хората – със световете на животните, бреговете – с откритото море, подземието – с небесата. В тази кавалкада от смесени въобразености и преживени илюзии Заливът на Ифигения като вход и Белият котарак – като изход от петте истории, са естествената рамка, без която книгата би се разпаднала, не би звучала като единно тяло, а сборник от привнесени истории.

Затова и две думи за завършващата новела Белият котарак. Чудесното, светът на превъплъщенията на хор