Романтичният залив на Костадин Костадинов

ата и животните, който е истинският свят на разказвача Костадин Костадинов, би стоял незавършен без Белият котарак. Новелата /една от най-кратките в българската литература/ няма как да избяга от чудесния и апокалиптичен свят на Павел Вежиновата Белият гущер. Но докато авторът на Бариерата е визионер на бъдещия масов убиец в лицето на героя си – чудовището Неси, в Белият котарак Костадин Костадинов по приказен начин разказва историята на човека-хищник от 90-те години на ХХ в., за да го спаси в приказния, чудесния свят на фантазното.

Между двете истории са заключени още три. Втората и третата – Аполон на Божидар и Душевадката, вибрират върху спасителните и унищожителни сили на изкуството като паралелен свят на реалното. Героите им – скулптор /първата/ и скулпторка, която е принудена да прави мебели в една бутафорна емиграция /втората/, са одарени от магическата сила на свръхталанта – оная степен на талантливостта, която и наказва. В последна сметка Душевадката избира да живее пред това да умре и стане известна, а Божидар – да обезобрази статуята на приятеля си, за да спаси живота му. Така изкуство и живот, въобразено и реално си разменят местата под зоркия и вездесъщ поглед на Коце-Костадиновия ангел-хранител, появяващ се във всяка история –под вънкашност чужда.

Няколко думи и за повестта Последният войнишки император. Писан на кораб по време на дълго пътешествие до Южна Америка, текстът вибрира темпорално между ХХ-ти и III век, между Тоталитарния свят и Римската империя. Повестта, която определено търси релации с Изгубения кивот, е готов филмов сценарии, обаче за режисьори от коляното на Спилбърг. Може пък и да ги имаме, далеч съм от Седмото изкуство и неговите днешни продължители.

Наративът по-скоро се гледа, отколкото да се чете: къси глаголни изречения, прескачане през хронотопа, ремарки и екшън, и най-вече задължителният за добрата проза въпрос: какво ще стане нататък.

Да, какво ще стане нататък! Без този въпрос да ни подканя да намерим отговора му до последното изречение, добра проза няма. Може би има конгениална /по Остап Бендер/, но добра – няма.

Ето, че книгата Заливът на Ифигения най-после ни връща към добрата среднокъса българска проза.

След, има-няма, четвърт век чакане и лутане.

______________________________

Заливът на Ифигения. София: ИК ПАН, 2016.