Техните Българии

Нейният дневник е предназначен за нея и за нейните родственици, но разстояниета във времето го прави много ценен като селективен разказ за определени кръгове от градския живот, които си отиват със своето време. Мерсия Макдермот, както заявява, пише книгата си за англоговорящите, но няма предвид определени среди, поели към България със стандартизираното възприемане на българските курорти. Тя дава действително много информация, но нейният път тръгва от столицата и преминава през малките провинциални градчета и най-отдалечени села, за да разкрие исторически факти, да открои един друг период. От годините на свръхидеалистите, строящи язовир „Копринка“, през годините в Английската гимназия – с напрежението, с нормативността и пробивите ѝ, през Университета, за да стигне до пенсионирането си. Мари Айхорн в началото на престоя си в България е впечатлена, че не изпитва носталгия, а на края, преминала и през обречен кратък любовен роман с белогвардеец, си тръгва, защото след атентата на църквата „Св. Неделя“ България вече не е същата. Връзките със станалите близки хора се съхраняват, техни гостувания в Германия следват едно подир друго, а дневникът постепенно се превръща в документален фрагмент за живота в едно превратно време. Мерсия Макдермот се пенсионира във

12

водоразделната 1989-а година и разказът ѝ свършва до нея. За непреживелите книгата ѝ може да създаде познание, за съвременниците да предивика в повечето случаи съпричастие, защото тя се докосва до универсални проблеми, а не конкретизира върху партийната политика, с която няма никакви конфликти. За нея в интернет има една паралелна версия от коментари, но тя трябва да излезе в систематизиран вид, за да прозвучи и като друга възможна гледна точка. Обърната назад, към преживяното и написаното за България, Мерсия Макдермот не се заблуждава, че ще бъде разбрана от всеки. Тя не скрива своето разочарование от типа настъпили промени – пише за „колониална зависимост от чужди инвестиции“; за корупция и престъпност в мащаби, които са различни от наблюдаваното от нея; за опасното мнозинство на бедните; за чужденците, станали големи специалисти по българските въпроси, и едва ли не обучаващи народа как да слезе от клона. Онази България, която тя познава, вече я няма, но поне остава един от разказите за нея.

Равносметката е, че книгата на Мари Айхорн се появява 100 години след приключването с дневника ѝ. Спомените на Мерсия Макдермот 33 години след сбогуването ѝ с България. При тези могъщи толеранси може да се очаква, че до половин век поколенията ще четат как някой е гледал и скицирал от покрива на своята сграда какво се случва тук – на много специално място на Балканите.