Биляна

; text-indent: 49.4pt; line-height: 150%; background-image: initial; background-position: initial; background-size: initial; background-repeat: initial; background-attachment: initial; background-origin: initial; background-clip: initial;">Погледнах високата, едра фигура на Борис, после лицето му и се опитах да свикна с мисълта, че това ще бъде моят съпруг. „И дали ще ми помага?!” – в  главата ми беше празно, а сърцето ми неспокойно туптеше. Когато бях студентка, точно така се чувствах пред изпит по предмет, за който не ми бе стигнало времето да се подготвя. В такива случаи затварях учебника и си казвах: „Каквото ще да става!" Та и сега си наложих за нищо да не мисля.

След като приключих със служебните си задължения, се прибрах в хотела. Старателно изгладих блузата, с която щях да бъда облечена тази ве­чер и забързах към дома на Борис. Не усещах хладния дъжд. Не виждах локвите, блестящи тук-там по тротоара. Единствено огледалната повърхност на витрините привличаха погледа ми. „Ще ме хареса ли майка му?!" – поспирах  за миг. С учудване откривах, че очите ми никога не са били така блестящи, а кожата на лицето – така свежа. Токчетата на моите обувки започваха по-уверено да чукат. Настигах друга витрина и пак поглеждах. А ето и заведението, в което преди шест години за последен път се срещнахме. После дойде онзи телефонен разговор. Месеци след това бях като болна, а може би така стана по-добре. Завърших аспирантура. Успях да си спестя някой и друг лев. С по-голямо самочувствие ще вляза в новия си дом.

Малко преди да звънна, Борис широко отвори вратата.

-Чух стъпките ти още по стълбището. Заповядай!

След всяка дума си поемаше дъх. Явно не му беше безра