Биляна

               -Защо, Били ?! — очите ни се срещнаха в огледалото. – По цял ден стоя. И знаеш ли как се затъжавам, че не си идваш, та да ми се отвори работа.

-Не, не е справедливо само да чета, а ти да вършиш всичко вкъщи.

             -Сега използвай. Сложиш ли златната халка, ще се нашеташ.

Изпитах желание да я помилвам, обаче ръката ми стоеше като чужда (не сме свикнали на нежности). С бавни крачки се върнах при книгите, но те дълго останаха мъртви, тъй като различни мисли, подобно пътници във влак, ту нахлуваха, ту напускаха  съзнанието ми. Отначало се втурнах в живота на моите лели. После в Лазаровата квартира. Накрая заплувах в ежедневието на мама: винаги усмихната, докрай отдадена на татко, на мен, тя се смяташе призвана да се грижи за семейното огнище, може би затова не се изморяваше. Докато аз, не с цялата си душа, а дори с върха на ноктите, копнеех за онези планини, които досега са били обитавани от синовете на Адам. След години телевизията, радиото, вестниците, може би ще изоставят тази песен, но през шестдесетте непрекъснато тръбяха: „Мъжете и жените са равни!" И успяха да ни убедят, мен и моите съученички, но убедиха ли връстниците ни! И дали наистина сме равни?! През времето, когато следвах, местата за младежи в учебните заведения бяха много повече. На работа кандидатът-мъж имаше предимство пред жената. По някакво чудо ми повериха тази длъжност. Чудото стана, може би защото имах удивително големият брой публикации и внедрени патенти. А навярно помогна и необходимостта тук и там да се издигне по някоя Ева, за да може твърдението: „В България жените и мъжете са равни" да не изгле