Река

Тя няма име

и конецът син

на тялото й

по никоя

от картите световни

не ще откриете.

Изтича

между камъните тъмни

и тревите

дъхът на бистрата вода;

изплъзва се

под моста дървен

и ръцете на перачките,

запретнали поли

като въздушни облаци;

бълбука под сърцебиенето

на паячето водно

и гласа на птиците –

изтича пред очите ми,

бърбори.

… говори си сама –

сама се слуша…

Стоя върху брега

загледан във водата,

и не е важно

дали реката е голяма

или малка,

дали за нея са се водили войни

или пък песни са измисляни,

щом мога заедно със нея

надолу да изтичам

и по-надолу,

и още по-надолу –

до морето чак,

при сенките прозрачни

на отдавна мъртвите,

при тайните

на преди мен живелите:

без-имен,

без-словесен,

до прозорците на очилата

пълен със море.