Прекосявах градове със сънища и хора.
Приятелите пиеха последната си чаша, пълна с мрак
и със възторзи,
и бяха със сърца обърнати нагоре,
за да се вижда как кръвта им свършва.
Но аз не спрях при тях,
не се удавих в нощите на неуспелите им думи и закани,
не станах пясъка на техните часовници,
защото всеки път ни прави други и различни.
Аз съм беглец от себе си подгонен...
Пристанищата бяха пълни със жени и обещания.
В горчивите им пазви светеха луни,
но нямаше любов.
Годините се нижеха по огърлиците им като оправдания
за грехове. Коремите без плод висяха алчни.
Политах в бездните на нямо безразличие.
Хрущяха под телата ни небесните чаршафи,
като жирафи гълтахме последното: „Обичам те!”
и се разбягвахме в нощта като заситени жирафи.
Моряците излизаха на сушата и казваха,
че всички острови спасителни са свършили,
и никой в корабите си не искаше да ги качи, за да отплуват,
морето псуваха
в гърлата тъмни на изгнили кръчми.
А под медузите на уличните лампите
проблясваха стоманените остриета на ками и алкохолни жестове
и тъмни локви страст оставаха да светят край оградите.
Не се огледах в тях, защото имах време
колкото една въздишка и защото
лицата им приличаха на хлябове замесени от кал и лошо вино.
Аз съм беглец от себе си подгонен…
Оставаха след мен отворени врати,
отворени обятия
и рани,
но стаите, леглата и въздухът им бяха празни.
Жените тръгваха през юли,
а най-далечната им поза беше в ранна есен.
Като презряла пита мед
се стичаше на слънцето окото по паважа.
Дърветата размахваха крилете си зелени,
ловяха се за светлината,
след всеки техен опит за летене
растеше с децибели тишината.
Раздялата ме гледаше с безброй очи и никое от тях не каза
защо на самотата сребърните гвоздеи
в душата си все още пазя.
Сънувах сънищата на забравени и мъртви.
Във гърлото ми се забиваха със хищни нокти
клетви и пароли.
Очаквах цели векове народът ми да проговори,
но той мълчеше,
и мълчеше,
и мълчеше…
Забравата се хранеше със сребърни монети,
с месо от тялото ми
и се напиваше геройски с мойта кръв.
Вместо звезди, по раменете на предатели и слепи
блестяха еполети
на страха.
Като зрънце за посев бях свободен да избирам
и избирах
къде да впия корени в земята.
Със телескопа на зеленото си тяло гледах всички тайни
и слушах звуците,
които ме събуждат и убиват, множат и връзват.
Но всеки избор ме превръщаше във роб на себе си,
на теб,
на вас…
Луната през деня приличаше на пита хляб,
разчупена от гладен.
И не посегнах да заситя слепия си глад.
Не се престорих и на сит,
защото още птици кацаха по раменете ми.
Пропадах в книги, в имена. Зад страниците им прозираше
единствено гора и мъка.
Какви ли бяха думите,
с които искахме да наречем любов, омраза, бог,
река, небе, доверие и хляб
щом всичко се разпадаше на прах
и прах,
и прах...
Вечерното небе, като цветчета от разцъфнала череша,
звездите ронеше върху ми. Бях сам,
по-сам
от неродилите дървета в късна есен,
от нож без ножница,
от пепелта на нежни думи...
И виках: Искам да живея! Искам да съм жив!
Да бъда празничен и ваш!...
Небето зееше, като отворена врата –
последният беглец
беше изстъргал върху прага
остатъците от разбитата си кръв.
Миришеше на знамена разкъсани,
на благовония
и скръб.
The PlovdivLit site is a creative product of "Plovdiv LIK" foundation and it`s object of copyright.
Use of hyperlinks to the site, editions, sections and specific texts in PlovdivLit is free.