Ivan Strandjev

Poetry

Въздишка

4.89(1429 votes)

Poetry

Река

4.89(671 votes)

Poetry

Римски стадион

4.86(128 votes)

Poetry

Така се случва

4.66(29 votes)

Play

Непознато сърце

3.00(2 votes)

More

Беглец

Поема

4.90   (1900 votes)

Прекосявах градове със сънища и хора.

Приятелите пиеха последната си чаша, пълна с мрак

и със възторзи,

и бяха със сърца обърнати нагоре,

за да се вижда как кръвта им свършва.

Но аз не спрях при тях,

не се удавих в нощите на неуспелите им думи и закани,

не станах пясъка на техните часовници,

защото всеки път ни прави други и различни.

 

Аз съм беглец от себе си подгонен...

 

Пристанищата бяха пълни със жени и обещания.

В горчивите им пазви светеха луни,

но нямаше любов.

Годините се нижеха по огърлиците им като оправдания

за грехове. Коремите без плод висяха алчни.

Политах в бездните на нямо безразличие.

Хрущяха под телата ни небесните чаршафи,

като жирафи гълтахме последното: „Обичам те!”

и се разбягвахме в нощта като заситени жирафи.

 

Моряците излизаха на сушата и казваха,

че всички острови спасителни са свършили,

и никой в корабите си не искаше да ги качи, за да отплуват,

морето псуваха

в гърлата тъмни на изгнили кръчми.

А под медузите на уличните лампите

проблясваха стоманените остриета на ками и алкохолни жестове

и тъмни локви страст оставаха да светят край оградите.

Не се огледах в тях, защото имах време

колкото една въздишка и защото

лицата им приличаха на хлябове замесени от кал и лошо вино.

 

Аз съм беглец от себе си подгонен…

 

Оставаха след мен отворени врати,

отворени обятия

и рани,

но стаите, леглата и въздухът им бяха празни.

Жените тръгваха през юли,

а най-далечната им поза беше в ранна есен.

Като презряла пита мед

се стичаше на слънцето окото по паважа.

Дърветата размахваха крилете си зелени,

ловяха се за светлината,

след всеки техен опит за летене

растеше с децибели тишината.

Раздялата ме гледаше с безброй очи и никое от тях не каза

защо на самотата сребърните гвоздеи

в душата си все още пазя.

 

Сънувах сънищата на забравени и мъртви.

Във гърлото ми се забиваха със хищни нокти

клетви и пароли.

Очаквах цели векове народът ми да проговори,

но той мълчеше,

и мълчеше,

и мълчеше…

Забравата се хранеше със сребърни монети,

с месо от тялото ми

и се напиваше геройски с мойта кръв.

Вместо звезди, по раменете на предатели и слепи

блестяха еполети

на страха.

 

Като зрънце за посев бях свободен да избирам

и избирах

къде да впия корени в земята.

Със телескопа на зеленото си тяло гледах всички тайни

и слушах звуците,

които ме събуждат и убиват, множат и връзват.

Но всеки избор ме превръщаше във роб на себе си,

на теб,

на вас…

Луната през деня приличаше на пита хляб,

разчупена от гладен.

И не посегнах да заситя слепия си глад.

Не се престорих и на сит,

защото още птици кацаха по раменете ми.

 

Пропадах в книги, в имена. Зад страниците им прозираше

единствено гора и мъка.

Какви ли бяха думите,

с които искахме да наречем любов, омраза, бог,

река, небе, доверие и хляб

щом всичко се разпадаше на прах

и прах,

и прах...

 

Вечерното небе, като цветчета от разцъфнала череша,

звездите ронеше върху ми. Бях сам,

по-сам

от неродилите дървета в късна есен,

от нож без ножница,

от пепелта на нежни думи...

И виках: Искам да живея! Искам да съм жив!

Да бъда празничен и ваш!...

Небето зееше, като отворена врата –

последният беглец

беше изстъргал върху прага

остатъците от разбитата си кръв.

Миришеше на знамена разкъсани,

на благовония

и скръб.

The PlovdivLit site is a creative product of "Plovdiv LIK" foundation and it`s object of copyright.
Use of hyperlinks to the site, editions, sections and specific texts in PlovdivLit is free.

© PlovdivLit 2025