Опоетяване на интериора

За поезията на Виолета Христова

4.54   (631 votes)

Като опоетяване на интериора мога да определя най-кратко поетическата естетика на Другата стая от Виолета Христова (ИК “Захарий Стоянов”, 2006). Това е четвъртата стихосбирка на чирпанско-старозагорската поетеса. Отчетливата разлика с първите три е зададена още в подзаглавието на сбирката - Стихотворения по пътя.

 

Автобиографичното писане и тук е експлоатирано клише, но разликата с Друга приказка на Мая Дългъчева (по-точно една от разликите) е тъкмо в интериора, който е поетическият субект в тази сбирка. Интериорът не просто на стаята, на малкото затворено пространство, но и интериорът като вътрешен свят на жената, като онова непроменимо начало, което устоява на натиска на пътя. В този смисъл Другата стая на Виолета Христова е поетически опит да се съхрани разпадащото се вътрешно пространство на жената в сблъсъка й с всичко онова, което може да се подведе под общия знаменател преместване, промяна, преходност.

 

Пътят е мъжкия субект в тия стихове, стаята - женският. Самата идея да споделиш пътя (Пътят е това, което идва), без обаче да напускаш вътрешната стая на собствения свят (мечтата/ за другата стая) е опит за определяне границите на непроменимото, своето, срещу променящото се и чуждото. Стиховете на Виолета Христова са изчистени от украшения, поанти, бляскави метафори. Те приличат на семпла, но уютна стая, в която е важно пространството, а не мебелировката, въздухът, а не вентилаторът.

 

А в чекмеджето

на сънливия следобед

са писмата ми

до другия живот.

 

Другият живот, другата любов, другата книга, другият път, аз-другата: това са все Виолета-Христовите синоними на щастието.

 

Идеята за другостта, която и двете стихосбирки повдигат и около която изграждат поетическите си вариации, е дълбоко романтична в своя генезис. Това е идеята за отликата, за белязването, за инварианта. В последна сметка това е идея за авторството срещу компилаторството, за оригиналността срещу трафарета, за откритието срещу повторението. Другостта и при Дългъчева, и при Христова получава знак и на противостоене, на отстояване на индивидуалното срещу общото, на писането срещу преписването, на почерка срещу copy-paste стиховете на закъснелия български постмодернизъм.

 

При Христова обаче има още една валенция на другостта: другостта в самата мен, вътрешното разделяне на две половини (И докато говоря,/ вече съм много далече/ от изреченото.). Или раздвоението при постигането на другостта (И това, което ме привлича,/ всеки път изглежда/ другояче.). Това разцепване на лирическия субект на две половини същата/другата води и до кризата на непостоянството, която е преодолима само с императива:

 

Блажен е, който не очаква,

защото той ще се зарадва.

 

Има нещо старомодно в ласкавия смисъл на всяка старомодност. Има патина, която е отличителният белег на всеки

The PlovdivLit site is a creative product of "Plovdiv LIK" foundation and it`s object of copyright.
Use of hyperlinks to the site, editions, sections and specific texts in PlovdivLit is free.

© PlovdivLit 2021