Антон Баев

Критика

Свитъците на Светлозар Игов

4.98(2213 гласа)

Поезия

Ела, делфинче!

4.96(4642 гласа)

Критика

Евангелие по Елена

4.94(838 гласа)

Критика

Лошото време на Иван Вълев

4.93(902 гласа)

Есе

През граници и през сърца

4.92(2135 гласа)

Виж още

Опоетяване на интериора

За поезията на Виолета Христова

4.54   (631 гласа)

Като опоетяване на интериора мога да определя най-кратко поетическата естетика на Другата стая от Виолета Христова (ИК “Захарий Стоянов”, 2006). Това е четвъртата стихосбирка на чирпанско-старозагорската поетеса. Отчетливата разлика с първите три е зададена още в подзаглавието на сбирката - Стихотворения по пътя.

 

Автобиографичното писане и тук е експлоатирано клише, но разликата с Друга приказка на Мая Дългъчева (по-точно една от разликите) е тъкмо в интериора, който е поетическият субект в тази сбирка. Интериорът не просто на стаята, на малкото затворено пространство, но и интериорът като вътрешен свят на жената, като онова непроменимо начало, което устоява на натиска на пътя. В този смисъл Другата стая на Виолета Христова е поетически опит да се съхрани разпадащото се вътрешно пространство на жената в сблъсъка й с всичко онова, което може да се подведе под общия знаменател преместване, промяна, преходност.

 

Пътят е мъжкия субект в тия стихове, стаята - женският. Самата идея да споделиш пътя (Пътят е това, което идва), без обаче да напускаш вътрешната стая на собствения свят (мечтата/ за другата стая) е опит за определяне границите на непроменимото, своето, срещу променящото се и чуждото. Стиховете на Виолета Христова са изчистени от украшения, поанти, бляскави метафори. Те приличат на семпла, но уютна стая, в която е важно пространството, а не мебелировката, въздухът, а не вентилаторът.

 

А в чекмеджето

на сънливия следобед

са писмата ми

до другия живот.

 

Другият живот, другата любов, другата книга, другият път, аз-другата: това са все Виолета-Христовите синоними на щастието.

 

Идеята за другостта, която и двете стихосбирки повдигат и около която изграждат поетическите си вариации, е дълбоко романтична в своя генезис. Това е идеята за отликата, за белязването, за инварианта. В последна сметка това е идея за авторството срещу компилаторството, за оригиналността срещу трафарета, за откритието срещу повторението. Другостта и при Дългъчева, и при Христова получава знак и на противостоене, на отстояване на индивидуалното срещу общото, на писането срещу преписването, на почерка срещу copy-paste стиховете на закъснелия български постмодернизъм.

 

При Христова обаче има още една валенция на другостта: другостта в самата мен, вътрешното разделяне на две половини (И докато говоря,/ вече съм много далече/ от изреченото.). Или раздвоението при постигането на другостта (И това, което ме привлича,/ всеки път изглежда/ другояче.). Това разцепване на лирическия субект на две половини същата/другата води и до кризата на непостоянството, която е преодолима само с императива:

 

Блажен е, който не очаква,

защото той ще се зарадва.

 

Има нещо старомодно в ласкавия смисъл на всяка старомодност. Има патина, която е отличителният белег на всеки

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2021