Абсурдните митове на Алек Попов

но време. Впрочем повечето разкази в Митология на прехода имат алегорични функции. Сигурно алегорията е най-демитологизиращото средство, тъкмо защото е над митологията, над драмата, над конфликта. Алегорията е надисторична, надбитийна и надгероична. Струва ми се, че това е същностен белег на Алек-Поповата проза, на неговото писане изобщо. На места тази алегория е андрейплатоновска (“Директор на пионерския дворец”), на други - илфипетровска (“Трудна изповед”), на трети (както е в разказа-хроника “Метаболитни хора”) е антиутопия от оруеловски тип.

Особен ракурс в тази проза дава иронията и - автоиронията, в която е потопен целият й персонаж. Най-класически това е сторено в “Случаят Анюта” - една великолепна иронична алегория за проваления космически коитус между САЩ и СССР. Лично аз си избирам за антологичен разказа “Други светлини”, една вариация за съвременния Диоген с фенера, чийто финал е потресаващият човешки копнеж по отказаната споделеност: “Вдигнах високо фенера и описах дъга над главата си. Ала какъв беше възторгът ми, когато видях другите да изпълняват моето движение. Не, това не беше заговор. Не беше нашествие на инопланетяни. Не беше и секта на лунатици. Беше братство на хора. Хора като мен, избрали най-универсалния код за общуване - светлината.”

Всеки от нас е заложник на този код. Но неговите майстори, тези, които могат да го разкодират успешно, са добрите писатели. Радвам се, че Алек Попов е от тях.

Докато четох Митология на прехода, се питах как ли ще четат сборника шестнайсетгодишните - тези, които едва ли са се сражавали или строили митологии, тези, за които реалността не е сюр, нито пост, а просто шибан хаос, в който, ако си намериш мястото, трябва здраво да се държиш, за да не изхвръкнеш, като те засили въртележката. Но всяко време си има своите писатели и аз, за хубаво или за лошо, смея да кажа, че съм от времето на Алек Попов.

8 юни 2006 г.

 

---

Алек Попов. Митология на прехода. София: ИК "Захарий Стоянов"; УИ "Св. Климент Охридски", 2006.