През прозореца

От писоара на моя жизнен опит мога да кажа, че имам още много неща да споделя с вас.

Знаете ли, решил съм да отида в Чокурдах. Той се намира някъде там — като истината, която винаги е някъде там и поради тази причина много често бива забравяна. Някой би казал — да си стои там и да не мърда, защото средната годишна температура в това малко градче е минус тринайсет градуса и четири десети по Целзий, или цифром: -13,4оС, а средната температура през зимните месеци декември, януари и февруари не иска да се вдигне над -30. Песъчинка, отложена в нищото, и все пак някъде на около 150 — 160 километра от брега на Източносибирско море. Но там хората всеки ден вдишват ледените кристалчета на истинската свобода, защото свобода е, когато никой не претендира за земята ти, не иска да те цивилизова и освобождава, и въобще не си и помисля да облагородява генофонда ти със своите по-висши гени. Свободата е жестоко нещо и не е за всеки. Затова вие си стойте на топло, а аз после ще разказвам.

Да, мили мои.

Ето какво още ми се даде онзи ден, забравих вече часа, но стрелките на часовника в коридора съдбовно се бяха разчупили точно под ъгъл от 104,5о.

Един човек все бързал нанякъде. Толкова бързал, че тичал. Имал сили, защото бил още млад и здрав. Обаче, не знаел защо бързал. Не, знаел, разбира се. Знаел това, че трябва да спечели, да постигне нещо голямо, да хване, дето се вика, кормилото на живота. Обаче не бил много гъвкав, а това никак не било добре, защото накъде без гъвкавост по пътя към успеха. Трябвало да разчупи стереотипите и скрупулите, защото със стереотипи и скрупули кариера не се гради. Знаел, че всичко зависи само от него самия. Разбира се, и от комшийката, когато е благоразположена. И от няколко други по-малова