През прозореца

l" style="margin-bottom:0cm;text-align:justify;text-justify: inter-ideograph;line-height:normal">— Знам, знам. Но ти май ще си първият за навънка — кима с глава и прекрачва прага на стаята.

— Недей така! Добре де, ако трябва ще ти викам докторе — ако така ти харесва повече. Аз... не мога навънка! Какво ще правя? Тука, ако умра ще ме намерят бързо, а там... Моля ти се, докторе! Тука си имам и аудитория, която ме слуша с внимание, а там...

— Каква аудитория, бе! — обажда се оная простата. — Говориш на прозореца. Аудитория! И много добре разбираш това. Мене трудно можеш да ме излъжеш! Артисти!

— Те са там отвънка, ама аз трябва да съм тука. Така е! Когато говори човек, трябва да говори от прозорец, иначе кой ще му обърне внимание?

Онзи се връща от вратата. Онова вяло изражение е изчезнало. Сега се взира в мене с френетичен поглед.

— Страх ли те е? — пита с усмивка на откривател.

— Страх ме е!

Щраква с пръсти.

— Сестра, готов е — утре го изписваме!