Плюшено мече

Няколко от топлите лъчи на сутрешното слънце успяваха да преминат през плътните пурпурни завеси. Лили стоеше в тесния коридор, златистите ѝ букли блестяха под слабата светлина, а розовите пайети на роклята ѝ  изпъкваха сред старите мебели. Беше прегърнала най-грижовния, смел и изключително мек приятел, когото имаше - Господин Гушльо, толкова здраво, че ако притежаваше дробове, най-вероятно нямаше да може да диша. В последните няколко седмици мечокът не беше напускал обхвата на ръцете ѝ. Белезите от това време можеха да се видят ясно навсякъде по крехкото му тяло. Синята му козина на места беше мръсна и износена. От ръцете му беше започнал да излиза пух. Жълто копче беше пришито там, където преди лежеше лявото му око. Миришеше на отдавна изветрял прах за пране.

Двамата бяха изпратени в тази къща, може би за последен път за известно време, с много важната мисия да направят един финален патрул за забравени вещи. Трябваше да се уверят, че нямаше нито една играчка, нито една книжка, нито един чорап изоставени сам самички. И като всеки един отговорен кадет, Лили беше приела задачата си насериозно.

Първата дестинация, която трябваше да прегледа беше кухнята. Имаше смесени чувства към тази стая. Да, беше широка и просторна, но и също толкова празна. Още помнеше годините, когато цялото това място се използваше. Богатите коледни трапези и изкусителния им аромат. Цветните покривки и украси всеки Великден. Тръпката да чакаш всяка закуска, обяд и вечеря, само защото тогава прекарваш време с любимите си хора. Дори Господин Гушльо, който не беше любител на човешката храна, оценяваше компанията на цялото семейство.

Сега масата беше гола и бедна. Нямаше чинии с големи порции. Нямаше смисъл от внимателно изработени декорации или сгънати салфетки. Десетина дървени стола бяха разпръснати из стаята, но никой нямаше нужда от тях. Момичето поклати глава. Не искаше да мисли за това. Огледа набързо всички места, където може да има забравени вещи, а когато не откри нищо продължи към следващата стая.

След няколко малки крачки стигна до  хол. Още с влизането беше посрещната от царящ хаос. Разхвърляни кутии и кашони пълни с неща, отдавна останали в миналото, лежаха по пода. На високите стени бяха окачени снимки със спомени, крехки и чупливи почти колкото стъклените рамки около тях. От една сгушена в ъгъла библиотека се подаваха пожълтели страници на книги, чиито истории не бяха прочитани от много дълго време. Над нея имаше рафт, върху който десетки икони, свещи и статуетки бавно събираха прах.

Но нито едно от тези неща не принадлежеше на Лили. Нейният поглед беше забит в дъното на стаята, където стената беше покрита с весели цветни рисунки. Направи няколк