Приземена

В началото не чувстваш нищо. Просто се рееш. Като перо, носено от вятъра. Заобиколен си от тъмнина. Тя е студена и празна, и страшна. Но ти не си уплашен. Защо? Защото все още си толкова близо до дома. Можеш да видиш светлините. Те блестя ярко, по-ярко от която и да е звезда в цялата вселена. Можеш да чуеш гласовете. Онази сладка, сладка песен на хиляди души звъни в ушите ти и прави мислите ти бавни, замъглени. Не чуваш думи, но звукът на благия им шепот стига. Сякаш пеят само и единствено за теб. Можеш да протегнеш ръката си и имаш чувството, че почти го… стигаш. Толкова си близо. Тялото ти е в покой. Не можеш да се движиш много, а и не искаш. Емоциите ти са замръзнали във времето. Все едно знаеш, че трябва да чувстваш нещо, но не си сигурен какво. Ти си в това перфектно състояние, в което усещаш всичко и въпреки това - нищо. После падаш.

Набиращата скорост разкъсваше кожата ми. Малкото ми тяло, слабо и крехко, сега беше огнено кълбо. Разрушителна стихия. Чувствах как кръвта кипи във вените ми, как  туптящото ми сърце почти разбива гръдния ми кош. Чудната песен бързо беше заменена от собствените ми писъци. Дали някой ме е чул изобщо?

Земята беше твърда - много по-твърда отколкото си мислех. Сякаш падаш върху хиляди стъклени парченца, които пробиват нежната ти плът. Всяка част от мен ридаеше ог болка. Гледката неспирно се въртеше пред очите ми, което направи онова мрачно място още по-непрогледно. Чувах звуци. Първоначално си помислих, че ушите ми още бучат от удара, но шумът така и ни отмина. Нима някой…говореше?

Опитах да раздвижа крайниците си. След няколко мъчителни опита успях да събера достатъчно сила и се изправих. Движението беше като удар с електрошок, което почти ме накара да изгубя равновесие, но отказах да се поддам на болката. Знаех, че ако се озова на земята отново, нямаше да мога да се изправя. Очите ми най-после започваха да свикват с липсата на светлина. Не знаех дали да изпитвам страх или вълнение, когато осъзнах хората около мен. Мъже и жени от всякакви възрасти викаха и тичаха безцелно. Видяното превърна кръвта ми от кипяща в ледена за секунда.

Направих няколко крачки, когато някой се блъсна в мен. Беше мъж. Доста зле изглеждащ мъж. Тъмната му кожа и дрехи бяха покрити с кал, косата му беше мазна и рошава, очите му бяха като на човек, който не е спал с дни. Забелязах ръцете му - покрити с рани. Изглеждаше объркан, но погледа му беше здраво забит в мен докато плюеше дума след дума. Дъхът му вонеше на отрова.

- Трябва да се махна от тук, моля, невинен съм, кълна се! - гласът му почти не съществуваше - навярно беше повтарял тези думи много преди да дойде при мен.

-