Приземена

- Мъртви сме! Мъртви! Но не беше моя вината, наистина, не беше! - цялото му тяло трепереше сега.

Не знаех какво да правя. Исках да го успокоя, да го ободря, да му обещая, че всичко ще бъде наред. Но това беше лъжа, а аз винаги съм се борила срещу такива. Все пак затова бях тук. Преди да имам възможност да кажа каквото и да било, мъжът вече тичаше към някой друг, като може би повтаряше същите слова, които каза и на мен. Сигурно е сторил нещо ужасно. Опитах се да се самоубедя. Знаех, че трябва да мразя хора като него. Трябваше да се радвам, че горят, да се смея на страха им и да се наслаждавам на тяхното страдание. Определено е сторил нещо ужасно. Но колкото и да си го повтарях онази гледка - разбит човек, тук, треперещ, молещ за живот - не напускаше главата ми. И колкото и да се опитвах да го съдя, така и не спирах да се чудя: Наистина ли заслужава да е тук?

Когато почувствах краката си по - стабилни, продължих да разглеждам мястото. Освен вече установения хаос забелязах и нещо друго. Бяхме обградени в кръг от високи стени, като на върха на всяка беше построена кула, а в двата края на кръга - огромни червени порти. Бях толкова заета да се взирам в тях, че дори не забелязах колко близо стоях до друг човек - стройна възрастна жена със суха, бледа кожа и облечена в дълга зелена рокля. Имаше нещо в нея, което ме озадачи. Тя не се държеше като останалите. Не плачеше, не крещеше. Просто стоеше там, без да помръдне. Разбра, че я оглеждам и бавно се обърна към мен. Очите ѝ бяха студеносиви. В началото не каза нищо. Само ме наблюдаваше. След няколко ужасяващи секунди тишина устните ѝ най - накрая помръднаха.

- Не си ли прекалено малка да си тук?

Не казах нищо. Тя не ме познаваше. Не знаеше с кого говори. Бях достатъчно голяма. Следях как ще реагира на мълчанието ми. Лицето ѝ все още беше каменно.

- Не сте ли уплашена? - най - после въпросът излезе от устата ми.

Тя не подскочи. Дори не трепна. Не очаквах отговор. Но за моя изненада, гласът ѝ отново проехтя.

- Разбира се, че съм. - и с тези думи се оттегли.

Това възбуди интереса ми. Бях готова да я последвам, да я питам още въпроси, но действията ми бяха прекъснати от сирена. Стряскащ шум, който идваше от кулите. Беше толкова силен, че исках да откъсна ушите си. Всъщност точно това се опитваше да направи един мъж близо до мен. Паниката между хората растеше. И тогава дойде най - лошото. Двете порти