* * *

Докато летяхме към чужди небеса

забравихме, че имаме корени -

те изгниха в старите къщи,

молейки за чаша с вода.

Покорявахме белите облаци,

докато капка по капка от близките

се вливаха към морската бездна,

без да пречат на никого.

Само липсата им остана,

телата по старите мебели,

лицата по снимките,

тежестта след ден, четиридесет, завинаги.

И никое небе не успя да ни каже

на коя река да се помолим за прошка.