Биляна

background-image: initial; background-position: initial; background-size: initial; background-repeat: initial; background-attachment: initial; background-origin: initial; background-clip: initial;">Не знам дали повече щях да се зарадвам, ако ми беше казал: „Ти откри нов химически елемент".

-Да, да – не направих опит да прикрия радостта, която ме огря.

Уговорихме се да се чакаме пред кино „Витоша". Пет минути по-рано застанах до пъстроцветните афиши – откровено казано нямах желание да пътувам в други светове. По-примамлив от моя свят в този миг не съществуваше и когато Борис предложи да седнем в отсрещното кафене, усмихната му кимнах в знак на съгласие. Там той оживено започна да разказва, че когато бил студент всеки ден ходел на кино. После, в стаята си, излегнат върху леглото, мечтаел, а от известно време удоволствие му създавало не да гледа как живеят на екрана, а сам да живее. С трепет си помислих, че в момента и аз изпитвах същото желание, а това не означава ли, че сме родени един за друг. Ръката ми несъзнателно се озова в неговата и цялата гальовност, така дълго задържана, се устреми към Борис. С тон, изпълнен с вълнение, споделих, че живея в Златенград и работя в химическия завод край града. След това, свели като две влюбени птички глави, си говорехме за телевизионни предавания, книги, театри и не усещахме как времето лети.  

В десет вечерта излязохме от заведението и прегърнати тръгнахме към гарата. Луната обливаше сградите със светлина и въпреки шумния до подлудяване  водопад от хора, коли и трамваи всичко ми изглеждаше необикновено.

Когато застанахме пред влака, с притаен дъх го попитах:

<<<1234567… >>>