Заек

Локалите отново играха любимата си игра на жестокост. Небрежно подритваха кучето и с интерес гледаха как немощното му тяло се търкаляше по почвата.  Малкото се опитваше да се измъкне, но не му беше оставена пролука, през която да избяга.

- Спрете!

Гласът беше писклив като развалена цигулка, но в него имаше непоколебима решителност. За момент всичко замръзна. Когато момчетата видяха Денис, усмивките им станаха двойни.

- Охо, вижте на кого не му е стигнал боя вчера. Махай се от тук, женчо! Че не мога вече да те гледам - каза един с твърд като камък тон.

Денис не беше осъзнал колко много се бе доближил до момчетата. Достатъчно, за да усети миризмата на пот, полепнала по дрехите им. Той изглеждаше като мравка пред набитите им тела. Въпреки това не отстъпи.

- Казах да оставите кучето намира! - продължи още по сигурно - И се казвам Денис.

Това само подразни локалите. Лицата на някои започваха да приличат на домати. Въздухът бързо се нагорещи.

- След малко и името си няма да помниш, като ти ударя един, чуваш ли? Айде, марш! - продължи да ръмжи този насреща.

- Е, остави го де, щом си търси белята - обади се друг, малко по-назад. - Като е толкова тъп, че да ни пречи, негов си проблем.

Пристъпи напред. Останалите го последваха. Отново започнаха да образуват тесен кръг.

Денис отказваше на страха да пропука тази стена на храброст, която някак си беше изградил. Пръстите на дясната му ръка започваха да играят нервен танц. Бързо ги скри в джоба на панталоните. Те изстинаха, когато се докоснаха до една студена дръжка. Дланта му се уви около нея. Изкара наяве ножа.

На слънчева светлина оръжието изглеждаше още по-мистично. Хвърляше прекалено голяма сянка за размерите си. Тя придаваше на слабата ръка на детето необяснима грубост. Събра погледите на всички момчета. Никой не се осмели да се приближи повече.

- Това нож ли е или някаква играчка? - опита да се подиграе един, макар че гърлото му беше пресъхнало. - Изглежда жалко.

Голям е точно колкото отвора на окото ти. Лесно щ