Евангелие по Елена

Светлозар Игов нарича разказите на Елена Алексиева бизарни. Димитър Камбуров пък пише: “докато я четях, сякаш не спирах да дочувам мистериозната красота на квази-мистичния шедьовър на Йигълс “Хотел “Калифорния”. Това е за първия й сборник Читателска група 31 (Колибри, 2005), наскоро отличен с наградата Хеликон.

Разказите в Кой? (Колибри, 2006) могат да се нарекат фундаменталистки в смисъл на крайна вяра в предопределението. Мога да кажа, че докато ги четох, в ушите ми пищеше шофарът (козият рог, който юдеите надуват 30 дни преди нова година, както и на йом кипур, съдния ден). Това може и да е ефектно, но едва ли ще даде ключ за тази бягаща от ефекта проза.

Ще опитам леко да открехна вратата към нея; съмнението обаче дали съм прекрачил прага на другата стая остава. Впрочем това съмнение е показател за среща с висококачествен писател.

Всеки преразказ на библейски сюжет е важен не толкова с това, дали потвърждава, отрича или преобръща нещо непоклатимо, а с избора защо. Не кой, а защо е истинският въпрос на тези разкази. Защо Елена Алексиева избира точно тези истории и герои, а не други от стотиците в Стария и Новия завет? Защо ги слепя като пръснати парчета от счупен алабастров съд? И най-вече: това ли са подходящите парчета? Цял ли е съдът?

Ето някои от непоклатимите характеристики на тази проза. Елена Алексиева говори не просто през мъжа герой, а през мъжкия наратив. В сравнение с Читателска група 31 в Кой? този наратив е още по-отчетлив: кратката фраза, почти нетърпящата възражение интонация, спуснатите като от Синай завети. Алексиева бяга като Лот от женското писане, от женствеността изобщо. Библейските истории й вършат работа, особено старозаветните.

За разлика от класическия писател, който убива героите си, след като ги изчерпи, Алексиева ги оставя живи - обикновено на кръстопът, но някак си сковани, застинали, наказани. Стълпове от сол. Тези герои са белязани със знака на смъртта априори. Те са предварително изчерпани и като такива - необходими на Алексиева. Защо? Според мен, защото в центъра на тази проза е не героят, а про-видението, не характерът, а не-избежното.

Не просто героите и сюжетите, но самото време и пространство е про-чуто, над-временно, а-географско. То е условното време на тората, евангелските пустини. Затова библейските сюжети и герои са необходими на Алексиева: тяхната пре-определеност е фундаментът на тази търсеща друго действащо лице проза.

Това лице (действащо/бездействащо) е всъщност отличителната страна на Кой?, а бих казал и на предишния сборник разкази. Според Камбуров главното действащо лице у Алексиева е сънят. Бих разширил рамките, в които той тълкува сънят. Според мен, действащото лице е паралелният свят, паралелните светове, допирът или липсата на допир между тях. Още една причина за избор на библейските истории като канава.

В Ко