Красимир Димовски, или Изкуството на разказа

Но метафората при Димовски работи и в по-отсамното поле на видимото. Ето как: „Здрачът набъбна и приглуши шумовете. Хората се заоблиха и гласовете им се снишиха. Селото се унесе, а кръчмата се събуди с всичките си прозорци“. Закачките са беззъби, а лицата – цветни, но с непрекъснато менящи се цветове. Този особен далтонизъм при възприемане на видимото изведнъж го отпраща към сферата на въобразеното, на измисленото. „Лесуса не знаеше нищо за себе си. Но и не искаше да знае.“ – това  архетипно незнание изведнъж се прехвърля във фиксация да се знае всичко за света и не просто да се знае, а светът на видимото да се подреди по един въобразен, измислен, нереален начин. Да стане невидим, понеже „Светът го ужасяваше“, реалният. И решението му е „да го унищожи“, като спаси идеята за едно само дете, от което да започне подреденият свят на собственото му въображение.

По подобен, да не кажа същият, начин функционира разказването и в останалите две по-обемни новели от сборника Ловецът на русалки.

И двете изискват отделно изследване, но тук накратко ще отбележа, че съчетаването на драматургичното с притчовия сказ в „Смъртта на Исус Мухамад“ в едно легендарно съсъществуване на драматично и приказно между двата изстрела – началния и финалния – на манлихерата на аз-героя, на това облъщение на долния и горния свят, на мъжкото и женското, на умрелия насилник и на застреляното (по случайност) прасе, на общото им погребение и (само)изяждане е виртуозен разказ за битието като истинно и мислимо, като докосване и бълнуване, като случване и отказ, като осъществимост и осъщественост.

Най-обемната и дала заглавието на сборника новела „Ловецът на русалки“ с първото си изречение „Небето почна да слиза с всичките си облаци, накрая опря в полето и стана на океан“ е пряко продължение на последното от предишната – „И ме потъна“. Споменавам го, за да онагледя как вътрешно си разговарят отделните (уж) текстове на Красимир Димовски: с прелитащи образи, с вертикални (предимно) метафори, в една система от реални мислимости и въобразени реалности, чийто смисъл е продължението, легендата, вечността. „Ловецът на русалки“ също чака обстоен прочит (надявам се скоро), аз само бих опитал да дам ключ (вероятно от многото възможни) към него.

Това е не само най-обемният засега текст на Димовски (с размерите на малък роман), но и разказан от „обективна“ гледна точка. Разказвачът е всевиждащият Бог на малкото село между Могила и Могилчица, което за първи път в прозата на автора получава име – Аврово. Но географията се разширява и до един митичен остров – Авродита, откъдето по един също митичен начин – през облаците и мъглите, в невиждалото море селце доплува Корбукрушенецъ