Красимир Димовски, или Изкуството на разказа

Всъщност имаме едно трансплантиране на детското (познание, въображение, реакция, емоция) от късото в дългото, от безкрайното време на детството в ограниченото познание за изтичащото време на възрастния. Но и в единия, и в другия сборник на Димовски категорията „време“ е свързана повече с вечността, отколкото с мимолетното, с продължението, отколкото с края. Дори когато самият разказ/новела започва от края си, каквато е обърнатата фабула в „Смъртта на Исус Мухамад“. „Дедо умря! – извика баба.“ – е първото изречение на новелата. Първото действия – случайният изстрел от рязаната манлихера на стреснатия от женския писък аз-герой, убил едно незаконно гледано прасе. Драмата (действието) измества сказа (разказването). Смъртта не е описана, а изиграна. Това е театрално действие в квази разказ, театрална новела, ако перифразираме „театрален роман“ на Булгаков. В този смисъл „Смъртта на Исус Мухамад“ е повече новела от „Бащата на света“, доколкото целта на разказа е да разкаже (по възможност) и най-дългия живот в най-кратко време, а новелата (романът) – по-скоро да „изиграе“ едно или няколко действия от/в живота на един или повече герои.

Впрочем строго разграничение между новела и роман не ми се струва, доколкото и двата термина са чуждици, и твърде съвпадащи по смислова употреба в западните литератури, но това едва ли е толкова важно в случая. По-скоро бих определил третата новела в книгата „Ловецът на русалки“ като роман не само по обем, но и по равностойно изградени герои, характери, конфликти и ми е любопитно да видим скоро какво Красимир Димовски разбира под „истински“ роман.

Във всеки случай той изрично нарича и трите си прози в сборника „новели“, а не „повести“. Защо?

Според мен, интуитивно Димовски е усетил това, което ги отграничава от строго класическото повествование, което свързваме повече с описанието (жизнеописанието), защото то е потиснато за сметка на драматичното и дори драматургичното и в „Смъртта на Исус Мухамад“, и в „Ловецът на русалки“. Непоклатими са само мястото, времето и езикът. Тъкмо това триединство в прозата на Красимир Димовски ни кара да четем разказите и новелите му в една обща цялост, като глави от единствена книга, чийто смисъл е самото разказано, изкуството на разказа като преживян спомен, като белязващо настояще, като въобразено бъдеще, които непрекъснато и изненадващо си сменят местата по волята Божия и с помощта на въображението.

Ако трябва да обобщя в едно изречение, прозата на Красимир Димовски е опит за трансплантиране на „малкото човечество“, на детството на човека в неговия зенит и залез.