Красимир Димовски, или Изкуството на разказа

Така разказът (новелата, макар че жанрово „Бащата на света“ е по-скоро разказ) се превръща в легенда, която продължава да пренася спомена за местния луд в някакво усещане за бъдеще, в някаква безкрайна отвореност на времето, характерна именно за легендарното разказване.

Лесуса е фикция на днешния модерен аутист, само че е поставен в такова време и място, където това обговаряне на психическото състояние е невъзможно. И тук именно на помощ идва разказът и то разказан през очите на Лесуса, героя. Всичкото, което става в този дълъг разказ, или къса новела, минава през очите на Лесуса. Светът през тези очи е объркан като разместени стъкълца на калейдоскоп. Героят е фиксиран върху атавистичното си желание да ги подреди, но не просто да ги пренареди, а да им зададе веднъж завинаги непроменим ред.

Може ли да бъде сглобен по този начин светът? Това е смисълът на разказаното, това е легендата за Лесуса, Бащата на света.

Вероятно може, но само в едно ужасено от раздробеността на външното въображение, в една раздробеност между детето и мъртвеца, в онази раздробеност на възрастния, която отрича и детския поглед върху света, и погледа на мъртвия от/към отвъдното.

Тази очудненост на разказа се постига с езика на самото разказване.

Езикът в разказите и новелите на Димовски е винаги образен, метафоричен, далеч от понятийното говорене, от аналитичния срез на очевидностите и въобразеностите. Някои го определят като поетичен език, което, разбира се, не е точно, защото поезия се пише и без тропи. Това е език, слепен от сравнения и метафори, от непрестанни преноси в посока очевидно-въобразено. Метафората, разбира се, е съкратено сравнение между на пръв поглед несравними неща. Тя е пределно субективният език на преноса от видимо към въобразено, от личния език на разказвача към разказаното. „Идваха нови времена, духаха му в очите...“, „Разхвърляните бели кубчета бяха пълни с човеци...“, но какви са тези времена, кои са тези човеци, защо духат, в кои кубчета бродят? „Симонда стоеше в белотата, като че ли се бе превърнала в обратното на света.“, ала кое е светът и кое – обратното му? Отдалеченото, отвъдното, въобразеното? Това е архетипният двигател на метафоричното мислене.

Ето и пример за често употребявани от Димовски сравнения: „Гледам, попът се носи над пъртината като ангел небесен, издишва пара, тя го обгръща и той още по-небесно изглежда“. Сравненията му обикновено са по вертикала – от земното към небесното, от твърдта към въздуха, от предмета (физиката) към непредметната (метафизична) форма; от тук към оттатък. Това е и вечната врата, през която нахлува тази проза като жените в нея са повече оттук, докато мъжете задължително са се зап