ПОМНЯ КОЛКО ИСКАХ ДА МЕ НЯМА

Още помня колко исках да ме няма

и криех се в ъгъла да ближа рани

не можех да простя колко сляпа

ушите си притисках с длани.

И хлиповете заглушавах тайно,

раздиращи ридания без звук,

правех се на мъртва не случайно

страх ме беше да остана тук.

А "тук" бе мракът и вечната заплаха,

че все сама и необичана ще си остана,

и всички около мен с веселие разбраха,

колко болката ме правеше скована.

Докато да изчезна жално си мечтаех,

напук в сърцето ми роди се упование,

защото колкото и от друг да се нуждаех,

съдбата беше ми изпратила послание.

Събрах се и с игла парчетата заших,

в страданието дори открих си вдъхновение.

За моята наивност горчиво си платих,

но с радост върнах си загубеното зрение.