птиците на провинцията

пристигне ли есента, няма как, нахлуват и спомени  

с префинен смях, с огорчения и самотност

пътуването, което щеше да ти бъде начало

се заклещи между две дървета

и приключи на една малка автобусна спирка

спътниците ти, които нямаше да видиш повече

завинаги изчезнаха в мрака на нощта

на единия бе дал адреса си

дори на няколко пъти ти писа

какво ли очакваше от тези пликове

нима човек за човека е бил чудо някога

той живееше в град, прочут с ябълките си

а ти в нищета, която никога нямаше да познае

ти си имаше книги за четене

някои с много несправедливи финали

за да стигнеш до къщата, в която светеше

ето затова и пишеше

дойде ли зимата всички излизат на същата улица

в спомените на тези, които не могат да върнат времето

и разговорите, които са останали скрити в парата на чая

нагорнището си стоеше пред вас все така -

път, вървящ, затъвайки и излизайки от преспите

приятел бе споделил, че е намерил бележката,

която си му оставил преди двайсет години,

няма как да си спомниш какво бе писал

гледаш в себе си, сглобяваш миговете

гледаш се така, както се гледа фотография

пред очите ти изплува

старият сандък с писмата ти

в хладната стая, аудиокасета с надпис

орисали са те да ме обичаш

все едно отново чуваш оня дрезгав глас от радиото

попил и отнесъл толкова много гласове

от бъбривата му памет изскочиха всички

ти също беше там и ме подсети,

че се чувстваш като риба на сухо в живота

където и да се обърна си спомням нещо за теб

сянката ти, пазеща се от снежната топка, която запращам подире ти

по лицата на хората си спомняш пролетите

и птиците на провинцията, замаяни от летене

не допускаше, че светът се върти по този начин

е, завъртя се и дъхът ти остаря  

небето е по-далеко сега,

да повървим ли?