Биляна

та киселина, съединение, което бях кръстила на името на баирите край родния ми град, и чиито свойства изследвах в момента. Други мои познати, те бяха съвсем малко, ценяха умния събеседник и аз падах в очите им, когато почувстваха, че съм жена. Докато Борис с интерес слушаше за тази киселина. Въодушевено ми обясняваше същността на математическия закон, който искаше да открие. С жар се потапяше в играта на нашите тела, може би затова така властно ме привличаше към себе си. И аз започнах всяка събота да летя  към София. Но на седми ноември, още щом влязох в яркоосветената чакалня и го зърнах, сърцето ми неритмично заби. „Защо е свъсил вежди..." Закрачих по-бавно от обикновено, сякаш така щях да се спася от неприятната новина, която предусещах, че ме очаква.

Когато стигнах до него,Борис пое багажа ми, но вместо традиционната целувка, заговори припряно:

            -Моят приятел се завърна, и повече не можем да отсядаме в квартирата му. Не намерих и свободна стая в хотел. Имаш ли близки, в които да пренощуваш?

             -Да. Леля. Живее срещу хотел „Хемус“.

             -Прекрасно. Да пием някъде кафе. После ще те изпратя до трамвая.

В „Берлин", заведението, което и двамата харесвахме, беше примамливо топло. Зарадвах се, че масата, на която за първи път се озовахме един до друг, е свободна. Още щом седнах, заразказвах колко смешен е новият н