Лошото време на Иван Вълев

Ако перифразирам знаменитото заглавие на един от шпионските романи на Богомил Райнов „Няма нищо по-хубаво от лошото време”, мога да кажа, че „Лошо време” на поета Иван Вълев е най-хубавата му стихосбирка. Впрочем казах му го, когато четох книгата в ръкопис.

Като че ли сензитивната и рефлексивна поезия на Иван Вълев е чакала „лошото време”, за да се разгърне най-мащабно: лирическият щрих да прерасне в социален пейзаж, емоцията на преживяването да се разтвори в живописни картини, директният поетически изказ да се скрие зад пловдивските улици, созополските смокини, изникващите като в картини на Шагал отвъдни майки и бащи, любими и деца, делфини и крави, пазари и тепета, кончета и щъркели, равната музика на класическия стих да се насече от синкопите на експресията и така да се очертае един цялостен Иван-Вълевски поетически свят.

Опорите на този свят са миналото и споменът, които са противопоставени на реалното сегашно. Разбира се, че подобна поетика е изцяло романтическа и посланията й са трагически, понеже са обречени. Но пък битийният изход, който ни оставя, е в избора как да живеем, защо да живеем, живеем ли, ако не съзерцаваме, не наблюдаваме отстрани живота, а сме изцяло в него, роби на битието.

Иван Вълев започва стихосбирката си с най-социалния цикъл в нея „Свидетелката”. Свидетелката, както се оказва, в заключващото цикъла стихотворение, е самата поезия, при това – защитена свидетелка. Поетическите визии тук са най-близки до реалността – България е ту старицата с каручката дърва, ту черната жена, която храни бездомните кучета и спи на улицата; битието е разрязано на две – на онези, живеещи и изкарващи парите си в подлеза, и на другите – минаващи с лимузини над него. Но в тези черни картини на лошото време Иван Вълев рязко забива своите поетически пирони, каквото е стихотворението „Народен представител” – една изненадваща визия за Васил Иванов Кунчев в дългия поетически мартиролог, посветен на Левски; каквото е крайно личното и затова изключително въздействащо стихотворение „Баща ми нищичко не знае”, в което мъртвият баща се появява в полунощ да види накъде върви светът на сина му и бързо отлита с коня обратно в „зелените ливади на небето”; каквото е поетическият опит за спасяване на похитеното момиче /в по-широк план - невинността/ в „Танцуваща с делфини”, и за мен – изключително ефектният опит да се направи поезия от атентата на летище Сарафово в „Преглеждане на записи”.

Тук ще си позволя една вметка – стиховете в „Свидетелката” са изградени именно като преглеждане на записи от камери, които обхождат всекидневието, и зад чийто окуляр е окото на поета, за да стигна до най-силното, според мен, стихотворение в цикъла, а и в книгата – „Кучето на японеца” – едно поетическо пътешествие  над света, п