Лошото време на Иван Вълев

                                     Бих искал да съм кучето, което не оставя

                                     ранения си брат да страда в самота.

Във втория цикъл „Животът си тече” черните картини и миньорната гама са сменени от по-светли поетически визии, плод на връщането на времето назад, на живеенето в спомена. Тук Иван Вълев надскача българския пейзаж и ни кани на „гореща нощ в Севиля”, на филм от Кшищов Зануси и дори на смъртта на Збигнев Цибулски. Но полските мотиви в тази лирика искат отделно наблюдение от, надявам се, млади полонисти.

„Пловдивски блус”, както е озаглавен третият цикъл, изведнъж прескача от ноктюрните настроения и черни краски към светлата средиземноморска поетика, в която Югът, слънцето, светлината, причудливите хора в картините на Златю Бояджиев, пълните пазари внасят нова романтическа струя – този път на краткото щастие, на постигнатия миг, на като случилите се по чудо срещи с хора и птици, с животни и кули, със студентски квартири и слънчеви часовници.

В тази кавалкада от пловдивски топоси за мен се откроява като центриращо стихотворението „Орта мезар” – един истински поетически блус, в който свободата в конструирането на стиха буквално взривява иначе застиналия спомен, превръща го в парченца от весечо избухнал минал момент, който непременно ще се повтори: „ще дойда пак, ще дойда пак – кога? – в неделя.”. Цикълът определено е сред най-доброто, писано в мерена реч за Пловдив.

Съвсем естествено „Пловдивски блус” прелива в левантийските „Нови Созополски сонети”, които заключват стихосбирката на Иван Вълев и като че ли окончателно прогонват „лошото време” в нея. Паралелът е плавен, както е плавно живеенето в Стария Пловдив и Старинния Созопол – два близки по натюрела си градове. Ще отбележа, че морската поезия на Иван Вълев в „Нови Созополски сонети” е писана с очи откъм брега – нещо характерно за българската маринистична традиция. Неговият лирически герой е стъпил на обезлюдения плаж, откъдето наблюдава морето, но предпочита брега с миризмата на риба и пъпеш, на тамян и смокиня, а това, което рисува, са отново фигури на сушата – кончетата край брега, старата смокиня, щъркелите и изхвърленият от вълните дъбов пън, който му се е привидял първоначално като делфин.