Не по Фелини и не по Уилямс

Нощта е минала.

Градът е станал лек.

По покривите на осъмналите къщи,

по облото кубе на храма,

над сивия паваж, един и същи

с Париж, Берлин или Москва,

пеперуден вятър

полите си ветрее.

По улиците бавно се разхождат

мъже

с ръце в джобовете

и пият бира

още в осем и половина (не по Фелини).

Въздишат с цинковите си тромпети

рижавите покриви,

сянката се скрива в пукнатините

на запалените хълмове.

Във десет

цистерната с вода ще помете

забравените сънища.

Зад нея ще остане шарена дъга

и въздухът

ще бъде все по-малко въздух,

а повече ще бъде шум.

Ще се издига

слънцето,

ще плува във небесното море

като оранжев лебед,

без флагове опознавателни,

защото не е собственост на никого.

Любовните следобеди

ще бъдат влажни и забавени

в своите подробности –

ще свърши сякаш времето,

преди да разберем какво се случва.

Сива котка

върху ламаринен покрив (но не по Уилямс)

ще ни погледне със едното си око

като човека,

за когото всичко е отдавна ясно.

Ала денят е вкусен като сладолед –

да се разходим с него по паважа,

преди да се превърне

в мръсна локвичка

и шепа смет.