Абсурдните митове на Алек Попов

Когато Иван Гранитски ми се обади преди два дена да представя новата книга на Алек Попов, му казах, че не мога, защото не съм я чел. Гранитски в свойствен стил заяви: Ами няма да чукаш една вечер и ще прочетеш Алек Попов. Явно Гранитски ми предлагаше да се лиша от едно удоволствие за сметка на друго. Обаче аз нямах гаранция, че това - другото - е точно кеф.

И тъй пристъпих към четене на Митология на прехода (ИК “Захарий Стоянов”, 2006) със смесеното чувство, че пропускам нещо хубаво, без да знам дали ще го заместя адекватно.

Но четенето е лишение, писането - също. И много рядко двете се превръщат в удоволствие.

Митология на прехода не може да изненада читателите на Алек Попов, защото е подборка. Нещо като The best и трябва да се чете точно като The best. Това предполага малко повече претенция към автора, защото всяко избрано е претенция за авторска вечност. Останах задоволен. По две причини.

Първата е, че Алек Попов не е скучен писател. Втората е, че не е измислен писател. Сред днешното пишещо bg братство това е рядък случай. Алек Попов сюжетира, героизира и демитологизира. Неговият разказ е история, а не дискурс. Неговият герой действа, а не потоци съзнание. Неговият сказ е с бърз достъп, а не лабиринт от двусмислици.

Вероятно ще определят Алек Попов като традиционен писател (аз бих казал писател в традицията), но това ще е само наполовина вярно. Защото традицията се състои от набор от традиции. Алек Попов е между две от тях: Светослав-Минковия абсурдизъм и Павел-Вежиновия абстрактен реализъм. Това, което със сигурност отличава разказите и новелите му от техните, е посткомунистическия дискурс, където се разполагат свойски.

Митология на прехода е иронична раздяла/отделяне с/от миналото. Тъкмо ироничната дистанция предварително лишава Алек-Поповата проза от драматизъм, психологизъм и солипсизъм. За сметка на това тази проза разчита на фабулата (често с абсурдни обрати), на героя (често поставен в скечов дискурс) и на атрибутите на мита (в случая символиката на тоталитаризма и опита за измъкване от нея).

Ето какъв диалог се води в един от дългите разкази на Алек Попов:

- Що е пионерски дворец?...

- Школа за комунизъм - обади се някой.

- По-скоро лаборатория - намеси се предпазливо Мишел.

- Еталон за бъдещето - извика друг.

- Оазис на надеждата!

Тези разкази обясняват какво е бригада, соцстроеж, план, рапорт, социална хармония, демитологизирайки комунистическото клише, превръщайки мита в не-мит, живеенето в не-живеене, любовта в сюр-любов.

Алек Попов пише така, че сякаш съзнателно избягва възможните сътресения у читателя. Неговият сюжет е зададен предварително и достатъчно отдалечен, поставен сякаш в едно нереално алегорич