Феликс: Или за изкуството на епиграмата

Както виждате, текстовете в Демократични подмени имат до един своите продължения в карикатурите на Витко Боянов.

Кондензираният микросюжет, взетият на прицел херой или недъг, плющящата като бич рима – всичко това Асен Димитров ни поднася в своята книжка, тънка на вид, но писана 20 години. Не бих казал, че епиграмите в нея слагат край на „демократичните подмени”, както Феликс нарича българския преход в последния четвърт век. По-скоро оставам с усещането, че няма спасение от подмените, че сме обречени самите ние на подмяна.

Епиграмите на Феликс обаче ни оставят един спасителен изход: смеха, насмешката, иронията. Без съмнение всички те са рефлекс на самозащитната ни реакция от нашата собствена уязвимост, ако щете – от нашата безпомощност да променим подмените, да разпердушиним гнездото им. Но когато нещо е по-силно от нас, остава ни изходът да му се надсмеем.

Точно изкуството на насмешката е затворено между страниците на Демократични подмени. Книжката ни предлага  и битийния изход на саморазграничението, на – нека го кажа – Алековския идеал за щастливия човек: човекът, който не изменя на себе си, въпреки непрекъснатите опити за подмяната му, било от собствената му съпруга, било от тъщата, било от историята, парламентите, партиите, и целия тюрлю гювеч на човешкото ни битие.

Онова, което Асен Димитров – Феликс ни предлага с тази книжка, е да се посмеем и над себе си, и тъкмо в това е достойнството на събираните 20 години епиграми – тези рано убити присмехулници в лирическото изкуство.

Ще добавя нещо отличително за стила на епиграмиста Асен Димитров: дали ще се глуми с животинския свят, света на дивата природа, или с питомните животни в Министерски съвет и парламента, или пък с домашните /тук от чиста куртоазия ще спестя изброяването им/, Феликс го прави без злъч; чужда му е отровата на унижението. Защото майсторската епиграма не убива оня, към който е насочена: тя оставя битиен изход и за него – да се види в огледалото, пък да среше поне перчема си, ако не може да изпили кучешките си зъби.

Ще кажа и какво бих искал да прочета в следващата книжка епиграми на Феликс – повече персонализирани шаржове, повече нисък полет на присмехулника по теметата на реални политици, бизнесмени, кметове, литератори, ако щете, учители, гурута на отворени и затворени общества, видни мислители на нашия ден. Мисля, че днешната епиграма може само да спечели със своята конкретност. Много е писано, тъй да се каже, за на