За романите на Деметра Дулева

ос, е болезнено-нежен роман за невъзможното бягство през и от 90-те, то Преобърнати съзвездия ползва същия модел, но за 80-те. Бягството от тези две гранични десетилетия, десетилетия, през и след които паднаха не само физическите, но и невидимите граници на старо/ново знание, стар/нов морал, стар/нов лайф стайл се осъществява по-скоро случайно отколкото преднамерено. Сякаш центрофугата на разпадащото се време засмуква героите на Дулева и те се озовават в други пространства, в други светове, не непременно по-щастливи, но със сигурност – по-зрели, по-успокоени, по-невярващи в чудото (вече). И тъкмо тук е тягата на миналото, онази котва, която винаги ще ни връща в дните на младостта – без значение с какво са ни белязали, но със значението с какво са ни дарили. А то е паметта, споменът, стремежът да оцелеем, да се спасим, но и да се съхраним. Безсмислено е всяко бягство, което не съхранява паметта.

Българският роман е доста срамежлив откъм любовни истории, а добри български романи, които се крепят изцяло върху любовна история, се броят вероятно на пръстите на двете ръце. Преобърнати съзвездия обаче – освен роман за съзряването, е чудесен любовен роман, един висок разговор за влюбването, любовта, обичта, раздялата, спомена, живеенето в спомена. И успехът тук е не в темите, а в езика, чрез който са обговорени. Аз-героинята е по-скоро рана (макар да е лекар неонатолог), отколкото раняващ, по-скоро съзерцание, отколкото действие, болка от откриването на новото, отколкото радост от същото.

В този смисъл и Албатросът и Съзвездията са наративи на носталгията към времето на младостта независимо от фалша му, от лъжата и цинизма му. Йоана Костова продължава да живее именно с 80-те, с първата си, макар изгубена и травматична, любов (изгубена всъщност физически, но не и споменно – тъкмо споменът е сечивото, чрез което се гради фабулата на романа), а не толкова със сегашното. Животът й в Париж, командировката в екзотичния Мадагаскар са по-скоро външен контрапункт, който – чрез контраста, още повече ни потапя в онова минало, което е предопределило днешното й емигрантско битие.

В редицата от нови български емигрантски романи бих поставил и

Странстващият албатрос и Преобърнати съзвездия. И двата, засега, романа на Деметра Дулева са характерни с това, че преместването в пространството е по-скоро случайно, отколкото съзнателен избор на героините, по-скоро съдба, отколкото предварително зададена биография. Пространството се разпада, героят е свободен в преместванията си, но носи като гърбица в тези премествания миналото, затвореното време, свършекът на времето, понеже всяко минало е свършек, край, разпад, но и продължение чрез спомена, надежда – чрез преодоляването му, вяра – чрез завръщането в спомена.

Докато четях Преобърнати съзвездия, се попитах защо й е Мадагаскар? Романът би могъл да се получи без да е необходим острова