За романите на Деметра Дулева

Акцентът е тъкмо върху младежките години, най-ранната младост, най-уязвимото, но и най-чисто, човешко време, върху което отпечатъкът от външното, деформацията под натиска на външното е най-силна. Но съпротивата – вероятно също, или поне е най-естествена. Травмата е структуроопределяща, живеенето с травмата, живеенето после травмата. Разводът на родителите, изоставянето, затворът-общежитие, травматичната първа любов – целият живот на героинята е съсредоточен върху това, минал и днешен. Миналото живее в сегашното като спомен, травматичен, но и животоспасяващ.

Преобърнати съзвездия както и Странстващият албатрос поставя сегашното време извън географията на близкото или по-далечно минало. Впрочем сегашното време е по-подредено, но по-бедно откъм емоции, по-сигурно като избор, но по-обречено в направения вече (и непроменим) избор.

Ако дебютът на Деметра Дулева – Странстващият албатрос, е болезнено-нежен роман за невъзможното бягство през и от 90-те, то Преобърнати съзвездия ползва същия модел, но за 80-те. Бягството от тези две гранични десетилетия, десетилетия, през и след които паднаха не само физическите, но и невидимите граници на старо/ново знание, стар/нов морал, стар/нов лайф стайл се осъществява по-скоро случайно отколкото преднамерено. Сякаш центрофугата на разпадащото се време засмуква героите на Дулева и те се озовават в други пространства, в други светове, не непременно по-щастливи, но със сигурност – по-зрели, по-успокоени, по-невярващи в чудото (вече). И тъкмо тук е тягата на миналото, онази котва, която винаги ще ни връща в дните на младостта – без значение с какво са ни белязали, но със значението с какво са ни дарили. А то е паметта, споменът, стремежът да оцелеем, да се спасим, но и да се съхраним. Безсмислено е всяко бягство, което не съхранява паметта.

<<<12345>>>