Антон Баев

Критика

За романите на Деметра Дулева

5.00(2 гласа)

Критика

Свитъците на Светлозар Игов

4.97(2225 гласа)

Поезия

Ела, делфинче!

4.96(4675 гласа)

Критика

Евангелие по Елена

4.94(839 гласа)

Виж още

Красимир Димовски, или Изкуството на разказа

5.00   (3 гласа)
е на общността, заключена между Могила и Могилчица. Реалност и отвъдност, зримо и въобразено са истинското пространство на осъществяването/неосъществяването му.

Така разказът (новелата, макар че жанрово „Бащата на света“ е по-скоро разказ) се превръща в легенда, която продължава да пренася спомена за местния луд в някакво усещане за бъдеще, в някаква безкрайна отвореност на времето, характерна именно за легендарното разказване.

Лесуса е фикция на днешния модерен аутист, само че е поставен в такова време и място, където това обговаряне на психическото състояние е невъзможно. И тук именно на помощ идва разказът и то разказан през очите на Лесуса, героя. Всичкото, което става в този дълъг разказ, или къса новела, минава през очите на Лесуса. Светът през тези очи е объркан като разместени стъкълца на калейдоскоп. Героят е фиксиран върху атавистичното си желание да ги подреди, но не просто да ги пренареди, а да им зададе веднъж завинаги непроменим ред.

Може ли да бъде сглобен по този начин светът? Това е смисълът на разказаното, това е легендата за Лесуса, Бащата на света.

Вероятно може, но само в едно ужасено от раздробеността на външното въображение, в една раздробеност между детето и мъртвеца, в онази раздробеност на възрастния, която отрича и детския поглед върху света, и погледа на мъртвия от/към отвъдното.

Тази очудненост на разказа се постига с езика на самото разказване.

Езикът в разказите и новелите на Димовски е винаги образен, метафоричен, далеч от понятийното говорене, от аналитичния срез на очевидностите и въобразеностите. Някои го определят като поетичен език, което, разбира се, не е точно, защото поезия се пише и без тропи. Това е език, слепен от сравнения и метафори, от непрестанни преноси в посока очевидно-въобразено. Метафората, разбира се, е съкратено сравнение между на пръв поглед несравними неща. Тя е пределно субективният език на преноса от видимо към въобразено, от личния език на разказвача към разказаното. „Идваха нови времена, духаха му в очите...“, „Разхвърляните бели кубчета бяха пълни с човеци...“, но какви са тези времена, кои са тези човеци, защо духат, в кои кубчета бродят? „Симонда стоеше в белотата, като че ли се бе превърнала в обратното на света.“, ала кое е светът и кое – обратното му? Отдалеченото, отвъдното, въобразеното? Това е архетипният двигател на метафоричното мислене.

Ето и пример за често употребявани от Димовски сравнения: „Гледам, попът се носи над пъртината като ангел небесен, издишва пара, тя го обгръща и той още по-небесно изглежда“. Сравненията му обикновено са по вертикала – от земното към небесното, от твърдта към въздуха, от предмета (физиката) към непредметната (метафизична) форма; от тук към оттатък. Това е и вечната врата, през която нахлува тази проза като жените в нея са повече оттук, докато мъжете задължително са се зап

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2022