Антон Баев

Критика

За романите на Деметра Дулева

5.00(2 гласа)

Критика

Свитъците на Светлозар Игов

4.97(2225 гласа)

Поезия

Ела, делфинче!

4.96(4675 гласа)

Критика

Евангелие по Елена

4.94(839 гласа)

Виж още

Красимир Димовски, или Изкуството на разказа

5.00   (3 гласа)
ото му израстване – от детето в разказите до възрастния в новелите. Но нито разказите са за деца, нито новелите – само за възрастни.

Всъщност имаме едно трансплантиране на детското (познание, въображение, реакция, емоция) от късото в дългото, от безкрайното време на детството в ограниченото познание за изтичащото време на възрастния. Но и в единия, и в другия сборник на Димовски категорията „време“ е свързана повече с вечността, отколкото с мимолетното, с продължението, отколкото с края. Дори когато самият разказ/новела започва от края си, каквато е обърнатата фабула в „Смъртта на Исус Мухамад“. „Дедо умря! – извика баба.“ – е първото изречение на новелата. Първото действия – случайният изстрел от рязаната манлихера на стреснатия от женския писък аз-герой, убил едно незаконно гледано прасе. Драмата (действието) измества сказа (разказването). Смъртта не е описана, а изиграна. Това е театрално действие в квази разказ, театрална новела, ако перифразираме „театрален роман“ на Булгаков. В този смисъл „Смъртта на Исус Мухамад“ е повече новела от „Бащата на света“, доколкото целта на разказа е да разкаже (по възможност) и най-дългия живот в най-кратко време, а новелата (романът) – по-скоро да „изиграе“ едно или няколко действия от/в живота на един или повече герои.

Впрочем строго разграничение между новела и роман не ми се струва, доколкото и двата термина са чуждици, и твърде съвпадащи по смислова употреба в западните литератури, но това едва ли е толкова важно в случая. По-скоро бих определил третата новела в книгата „Ловецът на русалки“ като роман не само по обем, но и по равностойно изградени герои, характери, конфликти и ми е любопитно да видим скоро какво Красимир Димовски разбира под „истински“ роман.

Във всеки случай той изрично нарича и трите си прози в сборника „новели“, а не „повести“. Защо?

Според мен, интуитивно Димовски е усетил това, което ги отграничава от строго класическото повествование, което свързваме повече с описанието (жизнеописанието), защото то е потиснато за сметка на драматичното и дори драматургичното и в „Смъртта на Исус Мухамад“, и в „Ловецът на русалки“. Непоклатими са само мястото, времето и езикът. Тъкмо това триединство в прозата на Красимир Димовски ни кара да четем разказите и новелите му в една обща цялост, като глави от единствена книга, чийто смисъл е самото разказано, изкуството на разказа като преживян спомен, като белязващо настояще, като въобразено бъдеще, които непрекъснато и изненадващо си сменят местата по волята Божия и с помощта на въображението.

Ако трябва да обобщя в едно изречение, прозата на Красимир Димовски е опит за трансплантиране на „малкото човечество“, на детството на човека в неговия зенит и залез.

<<<4567

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2022