Посоките

Посоките

посоките

посоките

посоките с четирите си лъча,

пронизващи света,

и аз, забодена

с карфица нейде

в хербария на този свят.

На изток – изгревът и мъдростта

на утрото, което

все някога

ще разгадае смисъла

на чезнещата сянка,

шом спре стрелките си

часовникът в 12.

Мъжът тогава може да докосне

любимата си. И синът

баща си да прегърне

А майката храна да донесе

за чуждото дете.

Да цъфне вишната. И порцеланът

да звънне миг преди

да полети надолу,

опитвайки се да догони

свойта сянка. 

На запад – залезът

и нощните зари

на градския кипеж,

прогресът

на хитроумните

съвременни велможи

и тихата тъга на самотата,

на банките в преддверията

спяща…

Благотворителите с блясъкa

на щедростта си,

разспивана, разсипваща, искряща

пред камерите. И крещящите

остатъци от пиршествата,

захранващи бунищата

на съвестта

на хомо consumericus.

На север е смразяващата съвършеност

на гледките и хората…

Дали така кристално ясни

са помислите им, не знам,

но чувам,

че там отглеждат дух,

готов да вдигне и планина,

щом мравчено краче

под нея има.

Да подреди неподредимата дантела

на  облаците,

пръснати по хоризонта,

за да изглежда бурята

като от ангел

нарисувана.

На юг е зноя на първичното зачатие,

на пъплещите твари, маранята,

опияняващият мирис

на начало,

на люлка, детски плач

и на богатства,

искрящи  като диамант

на шията

на всеки пътешественик.

Луна и слънце

още – влюбени,

но разделени. Тъга

по неполучено писмо.

И дума, като копие запратена,

за да разкъса

тишината  под екватора.

Посоките

посоките

посоките

посоките са четири,

а аз на кръстопътя съм забодена.

Във вихъра на бавното живеене

и в центъра на старите Балкани,

нагънати като плисе

и вдигнати

на моя континент

до коленете.

Нагазила съм в най-дълбокото

на черното море

и синевата му

с коприната на облаците бели

ме загръща.

А планините ме смиряват.

Малка.

Малка съм –

сърцевина на смисъла

да си посока сам

и път, и кръстопът.

И сливане

със себе си.