Дами и господа,
Отложих почивка в Гърция, за да съм тук с вас – на представянето на книгата на Асен Димитров - Феликс Демократични подмени /ИК Жанет-45/. Но какво печели човек, като сам се лиши от нещо? Аз спечелих чист бисер! Ето го:
Заради мойте епиграми
ти, без увъртане и драми,
предпочете родния паваж
пред тихия егейски плаж...
Евала ти правя, аркадаш!
Това е последната засега епиграма на моя приятел Феликс, с която се отблагодарява за курбана, който дадох. Не ви съветвам да следвате безрасъдно моя пример. Доникъде няма да ви доведе, освен – да попаднете сред героите в епиграмите на Феликс.
Но читателите на епиграми следва да бъдат поне малко зевзеци като авторите им иначе защо да ги четат? Аз се радвам, че най-после и книжка с епиграми е включена в програмата на „Пловдив чете”. Като че ли този фестивал се превръща в нещо като древногръцка трагедия, в която на почит са само високите текстове, а комедиите – в случая епиграмите, изобщо не влизаха в съдържанието му. Вярно, пробивът на Феликс тази година е в самия край на феста, когата голямата литературна дандания е минала, а високите автори са се разотишли. Ето това е златното време на епиграмиста: каква по-добра раздяла с един, пък бил той и литературен, маратон, от смешката, от намигването, спасителното глумене с прекомерните амбиции?
Прочие – съвременната литературна дандания чака своя бъдещ епиграмист, убеден съм. И го виждам в бъдещите книжки на Феликс.
Отварянето на българската литература към Европа в последните две и половина десетилетия, безспорен плюс, нанесе и камшичен удар върху задния й двор – сатирата, епиграмата, експромпта. Колко са изданията, които публикуват подобни неща днес? Колко са авторите, останали на полето на родния хумор и сатира?
Вероятно има много обяснения за залеза на епиграмата, като част от големия хумористично-сатиричен комплекс на литературата ни, но едно от тях е очевидно. Освобождаването на езика на пресата /не толкова на вътрешната й свобода/ и особено социалните мрежи иззеха онази иманентна същност на епиграмата, без която тя не може да съществува: да иронизира лични или обществени недъзи.
Прекалено лесно е днес да удариш шамар с постинг от три-четири думи по форумите в нета. Разбира се, това не е изкуство. Обаче дарява псуващия в нета питекантроп с усещането, че и той е писател, и той е хуморист. И то – нецензуриран.
Срути се и др
