Помагало за журналистически факултети - II

Всеки един порив за вечност може да усети колко пясък има под краката му, ако системата се разтърси. Заличават се носители на памет и дори да са били само систематизирани, но неизползвани, мъката е голяма. Само че сега няма да стане дума за Вазовия герой, чийто вик ехти не само в литературата, но и в живота: „Мъката си сакам…“ Завършен е поредният журналистически опус, идва следващият, ала мелницата на поредната медия не може да се засити. Постепенно личният архив расте, но трябва много обстоятелства да се наредят, за да изскочат отделни зрънца и всъщност се осмисли от благороден метал ли са, или ръждата си е казала думата.

До този момент приблизително четвърт век върви радиопредаването на Людмила Сугарева „Срещи“. Всяка събота започва разговор, който е обърнат към тема с пряко отношение към културата, но тя, вписана в целия контекст на съвремието. Присъстват актуални познавачи на проблема, чието участие само по себе си е основание да бъде съхранено казаното. Заедно с тях от фондовете на радиото се появат гласове, които вече няма как да бъдат чути. Това са разговори, провокиращи емоционално познание, пускат се различни по дълбочина сонди, но няма натоварване с претенциозно свръхзнание. Остава „лекото дишане“, въздействащите музикални паузи и дори възможността от изслушаното да се изготви оперативна библиография. Людмила Сугарева е дала шанс на някои от тези срещи да намерят мястото си в книги и диск. Новият диск „ Градежи на духа“ съхранява пресечните точки между лица от миналото и настоящето, обръща се към

2

кризите и подемите, които съпътстват отдалечени и близки години. Едно такова издание има място освен в архивните депа, но и в културния фонд на дома. Възможността да се чуят позиции, които няма как иначе да бъдат възкресени вече се вписва в микропаметта на семейния кръг. Професионалистът има свои пътеки и магистрали на търсене, но в камерния свят на отделния слушател може да се предизвика интерес и от другите около него. Една ръка от страна на поредното поколение да се протегне, за да чуе различното, вече е голям успех. Това без личен културен фонд трудно се постига, иначе трябва да се мине през поредните откривателства на отдавна известното, а другаде фамилии с родова история са натрупали масива.

Дискът дава възможност при желание да се направи историческа разходка, но тя неизменно стига до съвремието. Няма го носталгично обгърнатото ретро, а вниманието е насочено към основите. Петко Славейков присъства с цялата енергия на възрожденеца, който разширява хоризонтите на сънародниците си и заедно с това се вглежда в себе си и говори за своите преживявания. Вдъхновеният му коментатор, проф. Вера Бонева, отчита 25 000-те страници ръкописно наследство, в което има всичко, защото той не може да не пише. Това е естественото му състояние, а когато е съкрушен – ляга болен. Преминава се през противоречивите отношения с Иван Вазов, накрая приключили със заявена взаимна толерантност. Отсъстващото в разговора е, че отзвуците от