3
Пловдив носи бащините тефтери, съпровождащ го до учителската катедра, за да се стигне до поколенческия духовен диалог, а междувремено и до литературната война с Вазов. Това са бащата, който е изцяло в традицията, но си позволява да намигне на гръцката култура, а към историческите факти да пристъпи с много романтика. Пенчо Славейков съхранява приемствеността, но съумява да се оттласне от традицията при националните теми и образи и да защити европейския контекст, да поеме по пътя на индивидуализма и да отстоява една нова модерност. Бащата участва при превода на Библията, което освен изключителен културен факт, е и принос за кодифицирането на българския език, но в разговора не се допуска преекспонирането. Свършена е знаменита работа, тя е и добре платена, а рутината помага продължителният труд да не се превърне в непосилен товар.
Самите времена раждат различни герои и за съответната епоха едни или други техни черти отчетливо се засилват. Тогава, когато надхвърлят гребена им, остават вълнуващи за непреживелите периода.
При Захари Стоянов и в изследванията за него, и в разговора се подчертават променящите се имена в различните години от живота му – Джендо, Парго, Захарий. За него полюсността е неуморима – не могат да забравят произхода му и държат да подчертаят, че е овчарчето, което пише, за да стигнат до „гениалния разказвач“ и непременно кореспондента на „Таймс“. Този феномен на самопостигането в никакъв случай не се свързва с идеализация – суетата на високия пост не е изключение, и той е човек на своето време. Проф. Андрей Пантев уточнява, че не е Исусов тип при лесната възможност да бъде представен графично. Ако Захари
4
Стоянов става възможно най-нежеланият противник с неподражаемия си език, то с книгите си той постига мрака и светлината на времето, разкрива кое българинът не променя в себе си и как се създава мярата в това неочаквано преплитане между историческото, документалното и художественото.
В този разговор, ако Тони Николов търси макрорамката, проф. Пантев откроява полетата на тъмнината и озаряването, то доц. Илия Кожухаров приземява към злощастния сюжет на Старозагорското въстание и се появява фигурата на Никола Виранчето. Познатото разминаване между щедри обещания и невъзможност за покритие отново напомня за актуалността си на българска почва и понасянето на последствията от поредната масово наложена лъжа. И точно тук изскача въпрос, който е неуморно повтарящ се – у кого трябва да се търси вината за изтърпяваната политическа наглост. Отговорът няма как да се разпръсне като облачета – народът е виновен с безкритичността си, с наивността си, която иначе не допуска на ниво битийно съобразяване. Самото позоваване на тази трагикомична фигура, довела до жестоки
Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.