Биляна

ustify; text-indent: 49.4pt; line-height: 150%; background-image: initial; background-position: initial; background-size: initial; background-repeat: initial; background-attachment: initial; background-origin: initial; background-clip: initial;"> -Добре. Щом не ти е приятно.

Така спокойно казах тези думи, сякаш друг човек говореше вместо мен. После оставих слушалката. Невиждайки нищо прекосих тротоара и се отпуснах на първата пейка в градинката зад пощата. Хиляди пъти съм седяла тук, но в тази минута имах чувство, че съм на чужда планета. Вятърът се засилваше. По улиците почти не се виждаха хора, обаче не помръдвах, сякаш единствено на това място можех да си отговоря защо стана така... Накрая реших: тъй като съм обикновен химик, а той, е, не доцент както се представи в началото, но все пак асистент...

През зимата издържах успешно конкурсния изпит и постъпих на работа в института към големия завод край града. На следващата година записах задочно аспирантура. Изследванията все по-властно ме увличаха. Все по-малко време имах за флиртове, въпреки това доста колеги се въртяха около мен. Един от най-упоритите беше Емил. Водеше ме на кино, на театър, идваше и у нас. Усмихната, майка му отваряше входната врата. Висока и винаги изправена, сякаш бе глътнала дестилационна колона, някак по-гъвкаво започваше да се движи из хола. Ръцете й трепереха, когато вадеше позлатените чинийки, с които навремето я бяха посрещали като годеница. Нареждаше в тях домашен кейк. Сипваше сладко от смокини и все по-щедро се усмихваше. Към девет отиваше да спи, а на сутринта движенията й пак ставаха бавни, вдървени и не изглеждаше толкова висока.

-Използвай докато още мога. Ожени се. Имай деца. Ще ти помагам. Ще ти бъде по-леко.

Болката в гласа