Биляна

аех на кукли. Нищо че е малко късно и трябва да деля сърцето му с рожба от друга жена, нищо че ако не изпие чашка водка, не може да заспи. Обичах го такъв, какъвто е, бях готова да обичам и Николай, и всички хора, от които зависеше неговото щастие и откровено казано не съжалявам, че сърцето ми е ранявано от толкова много разделени пътища. „Всяко зло за добро" е казал народът и наистина - както камъкът, колкото по-дълго е милван от водата, толкова е по-гладък, така и аз - всеки обожател ме бе карал да мисля за своя характер. Разочарованията, които бяха пораждали техните недостатъци, ме инжектираха с енергия да скубя плевелите от моята душа. Затвърдяващото се съзнание за несъвършенството на хората ден след ден възпитаваше в мен търпимост, смирение. И ето, усилията ми се бяха възнаградени с тази любов!

На следващото утро, преливаща от радост, че аз и в неделя ще бъда с Лазар, започнах да си подреждам новата раница. Тананиках си весели мелодии. Разговарях с чинийките и купичките. Усмихната се мотаех из стаите. Като по скачени съдове, настроението ми се предаде на мама. Лицето й се проясни. В очите й заплува спокойствие. Промяната у нея вля нови струи в безгрижната ми веселост: Струваше ми се, че е дошъл краят на самотата; струваше ми се, че животът е празник. И може би затова, когато екипирана като туристка, застанах пред моите бъдещи спътници, погледът на детето, изпълнен с болка, неприятно ме порази. Но аз бях щастлива, аз се чувствах готова да му дам част от моето щастие и уверено протегнах ръка.

-Здравей. Казвам се Биляна.

Момчето стоеше, подобно на каменна статуя, само лицето му ставаше все по-бледо. Единствено по това, сменящо цвета си лице, разбирах, че насреща си имах жив човек.

-Ники! Моля те, бъди вежлив!<