Биляна

– един чувствителен ръководител е като човек с патерици, всеки момент може да залитне блъснат от сплетните, нехайството или преголемите амбиции на подчинените си. Загриженият поглед на мама ми беше опора, помагаше ми да крача напред, но на третото лято, след раздялата ми с Лазар, тя почина. Когато напусках гробището, заобиколена от нейни другарки и наши съседки, имах чувство, че ме връщат на инвалидна количка...

Времето отново полетя. Налагах си да не мисля за моята любима майка. През деня успявах, но нощем дълго не заспивах, изгаряна от болката, че не можах да я даря с внук. Друг път ме обземаше дивото желание някой да ме прегърне, да ми каже нежна дума. Студът започна болезнено да ме измъчва. Купих си кожено палто. Електрическия радиатор, с когото още като студентка се отоплявах, замених със силен калорифер, но нищо не можеше да ме дари с истинската топлина, от която имах нужда.

В началото на следващата пролет ме сполетя още по-голяма неприятност: получих алергичен пристъп.

                Постъпих в частната болница на братя Аргирови. Първите дни тялото ми блуждаеше в мъгливото пространство на безтегловна отпадналост. Но постепенно моята жизненост започна да се възвръща и аз все по-често се разхождах из двора. Един от пациентите, добре сложен мъж, щом ме зърнеше, идваше усмихнат при мен. Посрещах го с надежда, но след минута разговорът гаснеше, тъй като за Ницше и Кафка не бе чувал, пък от химия разбираше толкова, колкото от марсианци. А с Борис как така се случи, че бяхме осъмвали над еднакви книги и някак непринудено се озовахме във вълшебния свят на общи разсъждения. И може би затова всеки поднесен ми от него час ме озаряваше с празнична радост. Да, най-щастлива бях с Борис, пък аз, глупачката, се отдръпнах, охладнях.

<<< …54555657585960… >>>