Биляна

nitial; background-origin: initial; background-clip: initial;">Тези мисли упорито ме спохождаха. Все по-продължително плувах в небосклона на мечтите: представях си как отново се срещаме, как си имаме деца, най-малко две (бях расла сама, ето защо не исках да оставям рожбата си без брат или сестра). Представях си как е протекъл животът му през тези осем пролети.  Питах се дали е жива майка му. Измъчваше ме угризението, че го напуснах в такъв тежък за него момент. Аз, която никога не бях боледувала, едва сега осъзнавах безизходицата, в която е тънел. Дъхът ми секваше при въпроса дали се е оженил и бързах да си отговоря: „Не!" Често си повтарях изповедта му: „За да се наредиш между учените със значим принос, трябва да се отдадеш изцяло на науката. А семейството също иска време, сили. Смятам за нечестно да стовариш всичко върху жена си. Затова съм решил да остана сам..."

Навремето ме дразнеха подобни разсъждения. Не исках да се съглася, че щом тръгнеш към храма на науката, трябва да се откажеш от свой дом и веднъж дори се скарахме. Но виното, когато прекипи, как си променя вкуса, така и на мен, след четиринадесет години, това негово откровение не само не ми се нравеше, а дори будеше възторга ми. Поставяше го над Лазар. Караше ме да мисля не за Лазар, а за Борис. И една събота, в шест вечерта, помолих дежурната сестра да ползвам телефона. Докато набирах цифрите сърцето ми лудо туптеше.

-Здравей. Биляна ти се обажда.

-Каква изненада!

Сърдечните нотки, с които бяха наситени тези две думи, дълго звучаха в ушите ми. През нощта, за първи път откакто бях в отделението, спах дълбоко. За първи път се събудих бодра и инжекцията, която ми поставиха, сякаш не беше така мъчителна. На следващата вечер пак му звъннах. Говорехме много и за