Роман(с) за емиграцията

- Този път със сигурност идваш, нали така?

- Идвам, разбира се, нали ти казах, че съм си взела отпуска! Ще ти върна тъкмо книгата!

- О, аз съм ти приготвила нова, помниш ли, ти ми препоръча автора, сега излезе втората, купила съм и на теб! После ще си приказваме! Обади се в събота, че правя едно спешно нещо.

Няма да си приказваме в събота, защото в петък ще ми се обади съпругът й и ще каже, вади хартийка и пиши, че ще забравиш. Понеделник, опелото е в десет в Руската църква, в дванадесет погребението е на Казаческото гробище. До там са шейсет километра, но обещават сняг по-късно следобеда.

Стоя пред отлично познатата ми врата и не смея да звънна. Докато вратата е затворена, все още мога да се залъгвам, че всичко това е по детски жесток майтап, вратата ще се отвори както през всичките десет и кусур години, дружката ми ще се разсмее, ще каже, я какви хора, все казват, че нямали време, пък така изведнъж намериха, влизай да пием чай! Вратата се отваря, на прага стои жена, с която се познаваме по снимки, и казва, влизайте, сигурно сте замръзнала, сега ще ви сваря чай!

„Так похоже на Россию, только это не Россия”. В Роудън някога е имало и още има казаци. Как ги е довял вятърът толкова далеч, аз не зная. Там има малък гробищен параклис с луковичен купол и православно гробище. Паметните плочи се четат като история на руската емиграция и заедно с брезите между боровете наистина прилича на Русия. Поради взета неправилна рампа и бясно каране след нея няколко човека се озоваваме на гробището преди катафалката. Роудън е по-високо в планината, в града е сухо, а тук снегът е до коляно. Въпреки обещанията за още сняг, грее хапещо зимно слънце. Ситни птиченца подскачат и си разказват разни нещица из шубраците. Ние си разказваме спомени и стоим.

Свещеникът е прочел всички молитви. Погребалните агенти са спуснали ковчега в гроба, заедно с няколко букета рози, и са се отместили деликатно на достатъчно разстояние да ги виждаме без да се натрапва присъствието им. И ние стоим. И те стоят. И ние стоим. И те стоят. Чакат нещо. Професията им налага безконечно търпение и състрадание, които си вървят с тъмните балтони и черните вратовръзки. Сивите облаци над нас обаче обещават сняг и бързо. Налага се нещо да се направи.

- Извинете за безпокойството, но ако може да ни кажете кога ще затваряте гроба?

- Ами по традиция, щом семейството си тръгне, да не травмираме хората излишно. Като си тръгнат, дайте ни знак някакъв.

- При нас обичаят е да се наредят цветята на хълмчето и да се постави кръста, тогава можем да си тръгнем.

- Господи, добре, че казахте, а то ние ви чакаме и не разбираме. Явно имаме много още да учим за различните традиции.

- И ние така...

Падат мокрите буци пръст, гробарите се потят като през август, слънцето слиза все по-ниско, сенките стават все по-дълги и люлякови. Св