Роман(с) за емиграцията

4.88   (667 гласа)
ажите.

Правилно не са разбивали вратата, съседката почти се е добрала до прага. За щастие докторът е наистина доктор и поема нещата в свои ръце. Аз сдавам чантата с инструментите за разбиване и отивам на работа.

Няколко дни по-късно съседката е предишната жизнерадостна бабичка, която се шегува за яденето на сладкиши и благодари, че сме й спасили вратата. Обещава, че ще даде ключ на племенника си, за всеки случай, но обещава също да внимава. Ама разбира се, че всичко е наред, що за въпрос! Да не забравя, че есенните храсти трябва да се поръчат, или може би да ги оставим за напролет? Сърце не ми дава да й кажа, че ние всъщност сме ги засадили преди месец. Под нейно ръководство.

Идва лятото, тя все по-рядко излиза да полива градината, срещите са все по-кратки и немногословни, защото все повече думи й се губят. Станала съм една стара чанта, тръгнах за магазина, реших, че не съм си взела списъка за пазаруване, пък той в джоба ми, ми казва един ден, в който всичко изглежда наред. Чантата й е нова, голяма и черна, което е странно, защото съседката обича малки изискани чантета. Тази същата чанта ще се окаже спасителна в един снежен януарски ден, в който полицията ще я намери зъзнеща по бельо в центъра на града, нямаща никаква представа коя е и как се е озовала там в този си вид. Добрият самарянин, който я е намерил, посочва на полицаите стиснатата конвулсивно чанта. Там непокътнати се намират портфейла й и бележка на кого да се обадят в случай на нужда.

Оттам нататък тя няма да разпознава никого, дори себе си, и няма да говори. Докторите й вежливо помолиха да не я посещаваме в болницата, защото тя се стряска от всичко и всички. Човекът си е отишъл, останала е обвивка, която мъчително гасне. Дано поне в медикаментозния си сън вижда онези острови в зелено, градината на детството си и онзи ферибот.

За островите ще ми разкаже един от племенниците й. Звучи като сълзливите романи с меки корици – как младата и жизнерадостна дама отишла на гурбет уж за кратко, за да може да праща пари у дома, как двете й сестри починали млади и тя се нагърбила да вдигне на крака децата им, как работела всичките смени, които можела, как все не оставало време за нея, как всяка година се канела да си отиде у дома, но един по един там роднините починали и тя се посветила на децата, които били емигрирали след нея. Как упорито отхвърляла настояванията им да се премести да живее при някой от тях, когато вече ставало ясно, че сама не бива, защото не искала да тежи на никого. Неповторима, казва младият мъж, като нейния лек крушов кейк със сос от ром. Който веднъж го е пробвал, никога не го забравя. Напълно съм съгласна с младежа, защото този кейк съм го пробвала. Даже имам рецептата. Както казваше леля му, номерът е в това ръката, която сипва рома, да е щедра! Или беше сърцето, което трябваше да е щедро?

Ода за тоалетната хартия

 

Новите имигранти са нещо като новите играчки. В началото са безумно интересни, пос

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2026