Роман(с) за емиграцията

4.97   (649 гласа)
били, и също така не са същите емигрантските училища. По-малкото отроче получава първата си тълмаческа работа на шест свежонавършени лазарника. Единствено нашето от трите българчета в училището всъщност говорело български така, че новопристигналото нашенче да го разбере и да спре да реве.

Минало е време. Мълчаливката от отсрещния прозорец си е останала мълчаливка, но идеално се разбира с непрекъснато приказващия ми наследник. Те двамката на връщане от парка вървят пред мен и майката на мълчаливката. Ние двенките влачим кофички, лопатки и камиончета, и си разменяме женски клюки на нейния абсолютно прекрасен и моя абсолютно ужасен френски. Изведнъж двете малки създания драсват, държейки се за ръце. Родителките им стартираме от висок старт, защото зад ъгъла има булевард, а дребните не се виждат зад паркираните коли. Двамата беглеци чинно спират до пешеходната пътека да изчакат останалите без дъх мами и гледат невинно и донякъде неразбиращо. Всъщност, правилно не разбират донякъде. Едната мама вика на чист български, другата на чист арабски, напълно забравили всичкия френски политес. А онези двамката, все още държейки се за ръце, свиват еднакво раменца и се споглеждат, после прихват. Още го правят!

Едно дете не е дете. Особено ако детето е емигрантче и си няма никакви други роднини наблизо. Затова амбициозните планове за покоряване на страната се отлагат и аз съм на задължителната инспекция на местната болница месец преди появата на втория наследник. Единични родилни зали, дежурни екипи, надписи „На раждането могат да присъстват не повече от четирима възрастни придружители, като за децата е необходимо да имат отделен възрастен придружител!” Неподправен ужас се изписва на лицето ми при перспективата акушерката да разбутва с лакти петиримата възрастни и неограничения брой деца, които могат да правят компания на родилката. Милата медицинска сестричка регистрира това като недоволство от видяното и започва да се извинява: „О, вие в Европа вероятно сте свикнала на къде по-голям комфорт, разбирам ви, но нашата болница по план догодина ще я ремонтират, ще бъде страхотно, следващото като дойдете да го раждате при нас, ще ви хвръкне шапката!” Стискам здраво зъби и само кимам, защото съм преброила шест различни вида ръкавици – по една кутия от всеки, а пред очите ми е Пловдивската Държавна Болница, където мила медицинска сестричка завива еднократни ръкавички в марля за стерилизация. Разбира се, ние в Европа на какво ли не сме свикнали, дете мило, само не ме карай да ти разказвам, че вероятно ще започнеш да заекваш. Няма да ти трябва много, само цитати от писмото на завеждащия гинекологията, който пише на началника на снабдяването защо офталмологичните конци, които са били изпратени, не стават. Нищо, че са били откъснати от сърцето на офталмолога, на гинеколога му трябват откъснати от червата на котка. А нетравматичните игли само на тази сервитьорска масичка биха предизвикали буен възторг на цяло отделение. Разбира се, всичко това е защото пак

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2021