Роман(с) за емиграцията

4.97   (649 гласа)
е август и аз просто нямам шапка, която да хвръкне.

 

Минало е много време. В семейството на мълчаливката се очаква попълнение. Ние сме още пресни от опита и отговаряме на всякакви въпроси. Обаче. Винаги има едно обаче. Мълчаливката е също едно дете на родители, които нямат никакви други роднини наблизо. Баща й е начетен, интелигентен човек, който прекрасно оценява възможностите си да прекара със съпругата си часовете непосредствено преди и по време на раждането. Просто няма да стане. Добре, казвам, аз ще отида с нея, нашият татко ще пази двете наши и едното ваше у дома, ти пред вратата на родилната зала за всеки случай, ние двечките вътре. Става. Две фалшиви тревоги, вече дори директорът ми е нащрек и знае, че ако звънят за мен лично, вероятно имам около три минути да сдам поста. За късмет майката природа решава, че тайнствата е добре да са през нощта и ние се явяваме в болницата по късна доба. Докторката я няма. Тя е на поклонение, защото по непонятна причина тези неща се правят също късно вечерта. Пристига както си е в жалейните дрехи и протяга на дружката ми ябълка, донесена направо от почерпушката за покойника. Да се подкрепи жената, нали ще ражда! Седмица и нещо преди това тази същата жена е отказала да обсъжда сделка за покупка на къща, защото къщата, да, правилно, гледа към гробището. А тук гробищна ябълчица и се тика в лицето! Правя лъвски скок иззад леглото и грабвам запретния плод, ето, ще го сложа тук, на нощното шкафче, може би за след малко, тя току-що яде, да не й стане тежко. Дружката ми внимателно проследява отиващата си докторка, аз се измъквам по следите й и метвам ябълката в кофата отвън. Връщам се, бърша шкафчето.

Работата върви към раждане, докторката все още спи на долния етаж. Аз съм минала от вежливо настояване към преки заплахи спрямо дежурния стажант на етажа. Пести си силите, сладка моя, и дишай, аз мога да пустосвам за двете ни на двата местни езика. Пръстите ми са вече сини и не ги чувствам, но със сигурност чувствам как докторката я очакват неприятности. Най-накрая ескулапката идва и тъкмо навреме да поеме малката красавица. Искате ли да отрежете пъпната връв? Не, госпожо, благодаря ви, това е ваша работа. Докторката завива младата дама в една пелена и ми я връчва, вероятно е някакъв инстинкт за самосъхранение, но краткотраен. Дайте ми човечето! Няма да ви я дам, вие се занимавайте с майка й! У докторката вторично сработва инстинктът за самосъхранение, все пак аз съм с една глава по-висока. Боже, каква прелест, точно копие на баща си, защо се мъчи толкова с нея, подкачам майка й, докато нагласяваме малкото човече да започне да закусва. Докторката приключва и се изнася. Аз излизам, за да влезе таткото при двете си прелести. Слагам си сакото и търгвам за вкъщи пеша малко да ми се изветри всичко от главата. Нашият татко ми отваря сънен и се вторачва в мен.

- Ти така ли ходи през града?

- Защо? - проследявам погледа му. Стерилната ми бяла блуза е на петна от кръв и слуз. Н

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2021