Роман(с) за емиграцията

да релаксират във вана със свещи наоколо. В трети клас беше, сигурно й са се видели прекалено напрегнати дечицата от математиката, та беше препоръчала вана със свещи и чаша вино. Пак не става.

И тръгват в католическия клас едно будистче от виетнамско-румънски произход, едно православно внуче на еврейския си дядо и едно мюсюлманче. Падрето се оказва жизнерадостен млад човек, който със спокойствие се отнася към неуспеха си да обясни цялата библия и съпътстващата теологична литература в рамките на два часа седмично. Хлапетийките го харесват заради веселите небивалици, които той им разказвал (включвали били говорещи животни, вероятно вид телетубита, защото никой от тях не е виждал магаре на живо), и заради това, че не давал домашни. Не съм сигурна кой точно от водещите богове е чул горещите ни молитви за отмяна на домашните, виж по-горе примера на Алберта.

Покрай говорещите животни и други чудеса падрето добросъвестно разказва за значението на семейството за малките човечета, за тежкия жребий на родителите, останали сами поради нещастие, за великата чест и отговорност да отгледаш осиновено дете. Понеже в класа има практически всичките тези примери на живо, дечицата го разбират и въпросите по домовете са смислени. Вадят се албуми, гледат се снимки и фамилни дървета.

- Ето това тук си ти като бебе.

- А коя е тази стара жена до теб?

- Това е твоята прабаба, майката на твоя дядо.

- А къде е моят дядо? Той защо не е на снимката?

- Той вече беше починал, когато ти се роди.

- Как така е починал, след като майка му е жива? А неговия татко къде е?

- Ето го неговият татко на тази снимка, с неговия чичо.

- Я, той прилича на портрета в хола.

- Разбира се, че прилича, това е дядото на твоя дядо, техният баща.

- Уау! Значи аз имам пра-прадядо?

- Всички имат пра-прадядовци, ето това е дядото на татко с неговия татко и батко, чичо ти!

- Покажи още, този кой е тук?

- А, това е чичото на твоята прабаба, аз го познавах.

- Той трябва да е бил много стар.

- Не, не беше, той се родил докато брат му бил на война, помниш ли онези медали – те са негови. На таткото на прабаба ти, на моята майка майката.

- И ти ги помниш всичките тях? А, този звънец е за мен! Може ли да отида да си играя?

 

Въпросът с помненето остава неотговорен. Аз май наистина още ги помня. Но съм последната, която ги помни тук. Може би изобщо последната. Може би вече не помня всичките. Един ден със сигурност няма да ги помня. Вадя химическия молив и започвам да надписвам снимките. „На леля Минка и чичо Танчо сватбата, кумуват семейство Генкови.” „Баба Генка и баба Стойка пред старата къща”, „Чичо Пейо Атанасов, на кръщенето на татко”, „Дядо Христо и синът му, преди заминаването на фронта”, „Майката на братовчеда Гошо”, „Дядо Ставри, на Борис и Светльо дядо им”, Все някаква памет ще остане. „Книга за живота на Иисуса Христа, Син Давидов, Син Авраа