Роман(с) за емиграцията

я и градинарка по призвание. Никога градинката пред блокчето ни не е била така хубава, както под нейното вещо ръководство. Понеже графикът й е свободен, тя е обичайният доброволец да се носят писма, да се щурмуват офиси и да се заверяват документи. Завършила трудовата си биография като старша сестра в хирургиите, тя не признава дори концепцията на затворени врати и „Човекът сега го няма, елате утре!”

Освен за цветята и чиновниците с нея може да се разговаря на стотици други теми. Кога й е оставало време за толкова четене и гледане на кино може да се обясни само с желязната дисциплина, заложена от католическото училище нейде из родните й Антилски острови. Калиграфският й почерк по картички и дарствени надписи е удоволствие сам по себе си. Редовно си разменяме по някоя бутилка вино по празниците, някой и друг сладкиш без повод, и още по-редовно се събираме на дамско парти по съседски, като гостенките й сме на възраст от три до осемдесет.

Един ден си говорим за летните ваканции и как тя се кани да отиде до родната си страна, където до нейния си остров се стига с онова, абе как беше, не параход, по-малкото, не ми идва думата. Ферибот? Да, точно така, ферибот, ама съм завеяна. Работата с пътешествието нещо се разкисва, съседката се оплаква от сезонна слабост, пролетна умора вероятно, затова отлага и поредното парти. Всъщност тя ми го казва вече за трети път това и едно смътно подозрение започва да се надига. Уговарям я да отиде на доктор, тя се кълне, че ще се обади на един стар приятел, да, доктор, естествено, откъде накъде ще я преглежда изкопчия! Тя ми маха за довиждане, а аз си мисля, че думата е подбрана не по смисъл, а по звучене.

Няколко дни по-късно на вратата се звъни и висок възрастен мъж пита дали имам ключове за апартамента на съседката-градинарка. Представя се за доктора й, по съвместителство семеен приятел още от островите. Тя му се обадила преди малко, че й е зле, обещала да отвори вратата и разговорът прекъснал по средата. Телефонът не отговаря, ключове от въпросния апартамент няма никой, съседката живее сама и е истински независим човек. Викам службата на спасението и моля да пратят някой с резачка – нашето блокче се слави с предвоенните си дъбови врати, които не могат да се избият с рамо. Спасителите пристигат, но започват дебати как да се отвори вратата. Ако съседката наистина е тръгнала да отваря и е паднала точно зад вратата, вероятността да навредят е повече от вероятността да помогнат. През външната пожарна стълба, казвам, там вратата е също солидна, но поне през прозореца ще можем да видим дали тя не е пред нея. Единият от спасителите грабва чанта с инструменти и ме повлича към пожарната стълба, да не вземе да влезе при някого другиго и да му изкара акъла. О, съседният прозорец до кухнята е полуотворен, стой така, спасителят ми тръсва чантата си, прави еквилибристични номера на нивото на третия етаж, но успява да се промъкне. Естествено, веднъж вътре той изцяло забравя за мен. Аз се понасям обратно по ет